Бай Ганьо харесва това

- Мамо, днес децата се скараха с мен, защото казах, че съм харесала италианеца, разказва дъщеря ми на връщане от училище.

- Какъв италианец, не разбирам аз.

- Който спечели детската Евровизия, не знаеш ли?!

Не само, че не знам, но дори и не подозирам, че дъщеря ми е толкова осведомена по въпроса.

- И защо ти се караха децата? - питам.

- Защото не съм била за българката. Казват, че щом сме българи трябва да сме за българите, не за италианците. Ама, мамо, той е много сладък, защо не може да ми харесва?!

Но драмата на дъщеря ми е нищо, пред тази на брат й.

Той имал нещастието да сподели, че всички вкъщи викаме за „Ливърпул", вместо за „Лудогорец". То не бяха караници, заплахи за бой, безброй коментари във Фейсбук дали е имало дузпа или не.

Разправиите стигнаха до учителка, която отсякла, че не е патриотично да не подкрепя българския отбор, защото той представя родината ни. Тази патриотична мода вече ми идва в повече.

Да, мода е - и за ужас на родните патриоти, далеч не е само българска.

При това, всички патриоти обичат родината си, но мразят чуждите родини и чуждите патриоти. Омразата, врагът, заплахата са жизнените сокове на патриотизма - той не може без тях, защото е по-лесно да се каже какво мрази патриотът, отколкото какво обича.

Ще познаете патриота по косматите гърди, които удря с юмруци и вика „Булгар! Булгар!". Той славослови българския домат и хули полските яйца. Дори може да изпитва носталгия по социализма, когато всичко беше българско или поне съветско.

Просълзява се, когато си спомня за Крум и Симеон, за славното ни величаво минало на три морета, за 1300-годишната ни история, на фона на която американците са някакви смешници (освен това добре знаем, че са тъпи и прости) и обича да припомня, че когато ние сме имали писменост, Карл Велики е говорел на немски само с конете си.

Прекланя се пред свети мощи и вампирски кости, и рови все по-дълбоко в земята и историята, за да нахрани изпосталялото си национално самочувствие.

А какво обича българският патриот?

Отечеството, разбира се, ще кажете. А какво е Отечеството? И как се обича нещо толкова абстрактно? Най-напред, с практична доза лицемерие.

Патриотите учат децата си да викат „Българи-юнаци", докато търсят начин да ги пратят да учат в чужбина. Учат ги, че България е велика, но „държавата" е лоша. Учат ги, че са българи, но не ги учат да живеят заедно с останалите българи.

Да не говорим за тези, които не са българи - цигани, турци, бежанци и пр. Учат ги, докато гледат телевизия, докато си говорят вкъщи, докато преподават уроци в училище. Защото, макар идеята за специален час по родолюбие да е нова, дисциплината е традиционна за училището - и историята, и литературата са по същността си

обучение в показен, плакатен патриотизъм.

В публично демонстрираната си версия и актуалния си тренд патриотизмът много прилича на социализма - бидейки пределно абстрактен и същевременно фанфарен, акцентира върху общото, а не върху личността и индивидуалния принос (за разлика от „Не питай какво държавата може да направи за теб, а какво ти можеш да направиш за нея").

Родолюбието, в своя попфолк образ, изглежда, изобщо не включва възможността родината да се мисли не през историческите паметници и миналото, а през хората, тук и сега.

Патриотите обичат „българина", но не и човека; обичат „народа", но не и съседите си.

Не разбирам как може да се обичат картата на България, спомена за конската опашка или археологическите разкопки. И не мисля, че родолюбието минава през лютеницата „Хоро", лозунгите и историческите митове - а през съпричастността, съпреживяването, съобщността с останалите хора, с които живеем.

Симптоматично е, че все по-често уж на шега наричаме България територия. И следвайки актуалната мода, декларативно и публично я обичаме, но всеки сам, поотделно. И най-вече, пред телевизора.

Вярвам, че светът е голям, красив и интересен. Светът не е антибългарска конспирация, в която българският футбол е жертва, а българските боксьори - победени от „мафията". Нито патриотизмът е да любиш, тачиш и милееш „всичко българско и родно" на всяка цена. Изобщо, изборът българско или чуждо ми се струва извънредно нелеп - човек решава дали нещо му харесва или не на базата на своите ценности, естетически представи, култура, личност.

Не виждам как е възможно да се направи избор дали да ни харесва Ботев или Шекспир; Оскар Уайлд ли да четем или Йордан Йовков; „Рапсодия в синьо" ли да слушаме или рапсодия „Вардар".

Не е ли именно целта да познаваме колкото се може повече от разнообразието на нашия необятен свят? Да гледаме на собствената си култура (наука, спорт и пр.) като достойна част от това разнообразие, поставяйки я редом с всички останали, а не да й осигуряваме изкуствено привилегировано положение, харесвайки я само защото си е наша, българска?

Светът вече е изпълнил пророчеството и се е превърнал в глобално село - всички можем да се съберем на глобалния онлайн мегдан и да обменяме мисли, идеи, новини, музика, емоции. Всички ядем пица и суши, гледаме американски, датски, турски, колумбийски или бразилски сериали, слушаме индийска, арабска, перуанска или аборигенска музика.

Изборът не е родно или чуждо - изборът е да приемем света с широко отворени очи и да му се радваме или да се затворим и да се страхуваме. Да бъдем част от него или да чувстваме малки и незначителни. Да се чувстваме богати с идеи и таланти или с древна история. Да се вдъхновяваме от бъдещето или да търсим утеха за жалкото си настояще в славното минало.

Уловката не е в избора, уловката е, че трябва да го направим заедно, като общество. Значи първо трябва да си направим общество. Една, мисля, наистина патриотична кауза.