Учи, че да не станеш феодален старец

В последните дни пропуснахме покрай ушите си една важна новина. 10 милиона лева, които трябваше да стигнат до Българската академия на науките, изпаднаха в последния момент от бюджета.

Това се случи чрез такава вътрешнопартийна и задкулисна галимация, че трудно ще се ориентирате, ако се опитате да разберете кой кога какво е предложил, как решението за отпускането на сумата е прегласувано в Народното събрание и защо при съответното гласуване съществен процент от депутатите изведнъж си намерил по-важна работа и е изчезнал от залата.

Във всеки случай, резултатът е един - БАН ще види тези 10 милиона лева през крив макарон.

Типично в стила на този парламент, който се държи като ръководство на трудово-възпитателно училище, казусът с завършва с конско към българските учени. То принадлежи на Менда Стоянова от ГЕРБ, която потвърди позицията на партията си, че БАН трябва да си търси финансиране по европейски програми, вместо „да моли и да проси Народното събрание за десетте милиона."

Най-после някой да ги светне тези... как беше... феодални старци (по определението на бившия министър на финансите Симеон Дянков), че няма смисъл да просят от държавата да си свърши работата и да финансира държавните им научни занимания, след като го има бездънният европейски портфейл.

Индиректно им беше обяснено също, че проблемът на давещите се е в самите давещи се, защото в БАН още не са се реформирали. Сякаш е възможно професори и академици да мислят за реформи и да ги осъществяват, когато заплатите им са сравними с тези на чистачка в голям универсален магазин.

И тъй като това финансово унижение явно не е достатъчно, народните представители започнаха да скачат по достойнството на учените, като директно ги нарекоха просяци.

Щом най-висшите представители на обществото си позволяват да ругаят научния елит на нацията, защо да очакваме, че средният Бай Ганьо ще го уважава?

Проблемът с БАН и научните работници у нас е стара история. Толкова стара, че ако ви се наложи да влезете в някоя от сградите на академията, ще се почувствате като в кинодекор от филм за социализма.

Фикуси, портиер с престилка, радиоапарат и будка с кушетка, агиттабла с изрезки от вестници и административни съобщения, стени с цокъл, кабинети с мивка в гардероба и пластмасово зелено пано върху бюрата.

Времето там е спряло, когато в зората на демокрацията са спрели парите за наука, като единственото все още функциониращо нещо в някои институти е стол-ресторантът. Научните умове са принудени да се трудят на още няколко работни места - съвсем неизискващи ценз и дипломи.

България е една от малкото страни в света, в които шофьорът на такси може да се окаже научен сътрудник, продавачът на сергия - професор, а майсторът на пералнята - инженерен гений с няколко научни патента. У нас да си прекалено квалифициран за една дейност не е проблем, както не е проблем и ако да нямаш никакъв ценз за нея. Явно не е проблем и законите да се пишат от неуки, а академиците да ги обслужват.

Има обаче нещо, което наистина остава необяснимо.

След като никой вече не вярва, че от дипломата за висше образование има полза и тя може да гарантира стабилна и достойна работа, всяко второ българско семейство самоотвержено се лишава от храна и финансов баланс, само и само детенцето да стане висшист?

Какъв е смисълът от търкането на университетските пейки, след като онзи, който остава да работи в името на науката, е отписван като пълен неудачник?

Както се казваше в един стар български виц „Сега, мама, като си завършил висше, напъни се и поучи пък още два месеца, та поне едно шофьорче да станеш!"

Миналата седмица отново имахме деца-шампиони в математиката. Като всички подобни първенци - и те се прибраха от международните си състезания, снимаха се с медалите в залата „Пристигащи" на летището, късните телевизионни емисии новини излъчиха репортажи за тях и с това всичко приключи.

Вече сме си свикнали да си имаме олимпийски медалисти и няма защо да ни интересува как го правят и какво ще ги правим, когато завършат училище и университет. Резултатите им са налице, а за после е твърде далеч да се мисли.

И ако заминат навън, заминат - голяма работа, и други математици ще си направим, пак ще се гордеем като умна нация.

„Ето, че и без пари можело", обобщава след това средният депутат и лениво се изнизва от пленарната зала, без да се поинтересува в чий джоб ще отидат онези десет милиона за наука. Щом децата стават шампиони при учители с мизерни заплати, значи и българската наука може да се развива без бюджет.

Депутатът, както и средният българин, е убеден, че от такова нещо като фундаментална наука няма никакъв смисъл. В онези големи и така апетитни за други неща сгради от фонда на БАН някакви феодални старци търкат бюрата, наливат странни неща в епруветки, хранят се в стола за без пари и мързелуват.

През тази призмата БАН изглежда така, както изглеждат бежанците - безсмислени и подозрителни лентяи, за чийто мързел и странни занимания трябва да плаща от джоба си. Така ли? Хайде, марш да просите пари от Брюксел.

БАН няма да получи въпросните десет милиона. Депутатите обаче ще си получат държавните субсидии в пълен размер: 11 лева на подаден действителен глас.

Нека да си запазят евтиното барче в парламента. И фикус за декорация ще се намери, и мивки в гардеробите може да се инсталират. Иначе десетте милиона, както е ясно, тихомълком ще се влеят в някоя по-голяма бюджетна нужда, откъдето по-незабелязано могат да изтекат в нечии депозити в банка, която от своя страна после планово ще фалира. Та какъв БАН, какви десет милиона...