6-годишната Мехран за първи път отива в детска градина в Кабул като Махнуш, с плитки и рокля с фъстъчен цвят. Когато училището пуска децата в междучасие, Махнуш си тръгва и никога повече не се връща. Вместо това се появява късокосо, носещо връзка дете с по-мъжествено звучащото име Мехран, което започва първи клас заедно с другите деца.
Нищо друго не се променя особено. Някои учители са изненадани, но не коментират, освен помежду си. Когато мъжът-учител по ислям поисква Мехран да покрива главата си в неговия час, бейзболна шапка решава проблема. Г-ца Моманд, учителка, постъпила на работа след "промяната" на Мехран, си спомня как е била изненадана, когато момче е било доведено в стаята на момичетата за следобеден сън, но докато помага на Мехран да се съблече, установява, че това е момиче. Майката й - Азита, по-късно обяснява, че има само дъщери, та Мехран се представя като сина в семейството. Г-ца Моманд разбира напълно.
Официално момичетата като Мехран не съществуват в Афганистан, където системата на полова сегрегация е сред най-строгите в света
Но много други афганистанци също си спомнят за бивш съсед, роднина, колега или някой от по-далечните близки, който отглежда дъщеря си като син. Тези деца дори имат собствено разговорно определение, "бача пош", което буквално се превежда като "облечен като момче". Акушерки, лекари и медицински сестри във всички провинции са по-запознати с тази практика от другите; те често са наблюдавали "бача пош" да се появяват в клиники, придружавайки майка или сестра, или като пациент, който се е оказал с различен пол от очаквания.
Медиците казват, че семействата, които дегизират по този начин дъщерите си, може да са богати, бедни, образовани или необразовани, и принадлежат към всяка от многото етнически групи в Афганистан. Единственото, което обединява "бача пош", е потребността у семействата им от син в общество, където дъщерите не са толкова ценени, а синовете са необходими на почти всяка цена.
Те превръщат момичетата в момчета, защото семейството има нужда от друг доход чрез дете, което да работи, а на момичетата не е разрешено да го правят, или защото пътят до училище е опасен и момчешкият външен вид осигурява повече безопасност, или защото в семейството липсват синове, които са нужни, за да се покаже "цяло семейство" пред селото.
Често, както е в Кабул, става въпрос за комбинация от фактори
И за повечето от тях "бача пош" не е неприемлива или спорна практика, стига момичето да се превърне отново в жена, преди да влезе в пубертета, когато трябва да се ожени и да има деца. Чакането твърде дълго, за да се "върнеш в пола си", може да има тежки последици за репутацията на момичетата. Тинейджърските не бива да бъдат около момчета на тяхната възраст, дори и когато те самите са облечени като момчета.
Възможно е по погрешка да ги докоснат или да бъдат докоснати от тях, с което са бъдат възприети като "разхайтени" и "нечисти". Това може да провали шансовете им да се омъжат, и те да бъдат възприети като "опетнени". Може да пострада репутацията на цялото семейство.
Мехран засега изглежда се е адаптирала добре към новата си роля
Тя използва всяка възможност, за да казва на хората около нея, че е момче - отказва да шие и да играе с кукли, предпочита да кара велосипед, да играе футбол и да тича. Според г-ца Моманд тя е станала напълно момче, като нито външният й вид, нито поведението й са разграничими от тези на другите момчета. Всички учители охотно й помагат в това и пазят тайната й, като я оставят да се преоблича в отделна стая, когато е необходимо.
Правилата в училището са ясни: рокли за момичетата, панталони за момчетата. Но там учителският състав се вълнува доста повече от други въпроси, примерно колко въоръжени охранители са нужни на портала.
Що се отнася до ученето, Мехран е "интелигентна, но малко мързелива," казва учителката й. Няколко години след като е оставила името и имиджа на Махнуш зад себе си, тя е по-активна и шумна. И напълно съзнава, че е момиче, поне според учителите.
Фройд твърди, че децата не съзнават половите различия чак до 4-5-годишна възраст, но през 80-те години психоаналитиците Елинор Галенсън и Херман Ройфе доказват, че разбирането на сексуалната идентичност при децата започва много по-рано. Според техните констатации, детето може да осъзнава пола, с който е родено, още на 15 месеца.
Но в Афганистан има определен интерес децата да не са наясно или поне да размиват границите между момчетата и момичетата.
В училището на Мехран, на децата е абсолютно забранено да виждат противоположния пол без дрехи. Директорката казва, че на този етап тя е уверена, че за повечето ученици единственото отличие между малките момчета и момичета е външният вид: панталони и съответно рокли.
Това, и съзнанието, че тези с панталони винаги имат предимство
Нещата са прости - ако Ниима бъде разкрита, няма да има храна за никого. И всеки ден тя се бои от разобличаване. Всичко, което й бъде наредено да прави, го върши много бързо. Тя се катери, за да подава стоки от магазина от горните рафтове. Тя се пъха под струпаните каси с вносни пакистански портокали, за да вади кутии с чай. Тя промъква малкото си, гъвкаво тяло между плътно подредени чували с брашно под рафта. И се опитва никога да не гледа клиентите в очите. Ако я погледнат в очите, според нея може да усетят, че тя не е истинско момче.
С късата й коса и сивата й туника, Ниима играе перфектно ролята си. Но все пак мекият й глас я издава. Ето защо тя рядко говори, когато е Абдул Матин, както е по-известна извън дома си в един от най-бедните квартали на Кабул, където открит канал тече между къщите. Ниима посещава училище по два часа всяка сутрин, облечена в рокля и със забрадка на главата.
После се прибира у дома, преоблича се в работните дрехи и отива на работа като помощник в малък магазин за хранителни стоки до къщата на семейството. Среднодневно тя носи вкъщи еквивалента на $1.30. Тези пари осигуряват прехраната на нейното пущунско семейство, съставено от осем сестри и тяхната майка.
Ниима се представя за момче само в името на оцеляването на семейството. Бащата на Ниима е безработен зидар, който често отсъства и харчи повечето си пари за дрога, казва майка й. Ниима никога не би могла да работи в магазин като момиче, нито майка й, дори и да желаеше да го прави. За пущунските жени това е табу, поне според семейните правила.
Дъщеря им не демонстрира особен ентусиазъм да бъде момче. За нея това е тежък труд с твърде малко плюсове. Тя би предпочела да изглежда като момиче. Майка й я утешава, заявявайки, че остават само още няколко години, и тя ще може отново да се превърне официално в момиче.
Бъдещото оцеляване на семейството вече е предначертано: когато Ниима стане твърде голяма, за да работи в магазина, по-малката й сестра ще заеме нейното място. А после идва ред на следващата сестра...
Твърде ранният преход на Шубнум отново към момиче вече е започнал. Косата на 8-годишното дете е оставена да порасте. Плановете са били това да се случи най-рано когато тя навърши 13, но поведението й, смехът й и дългите й извити мигли правят невъзможно представянето за момче. Когато са я разкрили в училището за момчета, което посещава с по-големия си брат, учителите не са възразили по никакъв начин. Но Шубнум се е наложило да изтърпи много подигравки в час, след като другите са се досетили, че тя е момиче.
Въпреки че майка й Нахид вече има един син, обстоятелствата са я принудили да пожелае още един. Когато биещият я неин съпруг от 17 години е поискал от нея да се покрива изцяло и да стои у дома, тя е избрала да си тръгне без нищо. И баща й е сключил много необичайно и скъпо споразумение със съпруга й по време на раздялата: парите на семейството остават за него, в замяна на децата. Иначе съпругът обикновено има абсолютни права върху децата, ето защо и броят на разводите в Афганистан е близък до нулата.
Нахид се е преместила в друга част на града и е започнала живота си от нулата. Тя си е намерила работа и апартамент. Но като самотна майка на три деца - нещо почти нечувано в Кабул - тя се налага да балансира семейството си с допълнителен син, за да са всички те в безопасност.
Като разведена, тя е смятана за "леснодостъпна" жена, изложена е на заплахи и агресия от мъжете, както и на директно и индиректно заклеймяване от другите жени. Като жена с двама сина обаче, тя е считана за малко по-"достойна".
И всичко би проработило, ако Шубнум не беше толкова неохотна и толкова открито женствена. Всеки път, когато са я водили при фризьора за подстригване, тя е плакала. После си е дърпала късата коса с надеждата тя да порасне по-бързо, а вкъщи почти маниакално е пробвала роклите на по-голямата си сестра.
В крайна сметка Нахид се отказва. Тя вини и самата себе си - може би тя просто не е успяла да направи живота като момче достатъчно привлекателен за Шубнум.
Запитана кой пол предпочита, Шубнум отговаря без колебание: "Момиче," с широка усмивка и вдигната глава. Тя гледа по телевизията индийски бангра танци. "За да мога да нося бижута и да танцувам." Желанието й ще се сбъдне. На бъдещата й сватба, ако не и преди това.
Запитани за разликата между мъже и жени, афганистанците дават доста интересни отговори
Докато афганистанските мъже често описват жените като по-чувствителни, грижовни и по-малко физически силни от мъжете, афганистанските жени, независимо бедни или богати, често описват разликата между мъжете и жените само с една дума: свобода. Мъжете я имат, жените - не.
Западната дефиниция за "свобода" може и да е различна, и да се променя с всяко поколение. И афганистанските жени, някои от които са слабо образовани, но цял живот са смятани за по-низши човешки същества, имат ясно разбиране какво точно представлява свободата. За тях свободата е да можеш да избегнеш нежелан брак и да можеш да излизаш от къщата. Тя е да имаш някакъв вид контрол над собственото си тяло и избор кога и как да забременееш. Тя е да можеш да учиш и да имаш професия.
Предвид този факт, коя от тях не би излязла от вратата, дегизирана като мъж - ако алтернативата е живот като затворничка или робиня? Коя жена би се вълнувала особено от дълга или къса коса, панталони или пола, мъжественост или женственост, ако отхвърлянето на собствения пол дава достъп до света навън? Адски много хора в този свят биха изоставили пола си на мига, ако могат да го заменят за свобода.
Истински важното за Мехран, Шубнум, Ниима и други жени, които живеят като мъже в Афганистан, не е толкова че те разрушават половите норми или в какво са се превърнали и какво са постигнали, правейки това. Въпросът е в това: при избора между пол и свобода, свободата е по-мащабната и важна идея - и в Афганистан, и в глобален мащаб. Дефинирането на пола става важно едва след като бъде постигната свобода. Тогава човек може да започне да изпълва думата "свобода" с нов смисъл.
