Гласуване по Интернет в БГ= черна борса

Лично аз съм сред най-големите поддръжници на все по-масовото въвеждане на т.нар. е-правителство във всички нива на обществено-политическия живот, включително в държавната и общинската адмиистрация. Споделям и каузата, че на хората трябва да им бъдат предоставени възможности да упражняват все по-цялостно и пълноценно основните си граждански права и онлайн, в мрежата, както и че достъпът до Интернет трябва да бъде признат за основно човешко право (както това са направили само Финландия и Естония засега).

Докато ръководех миналата година комуникациите в предизборната кампания на Зелените, която поради липса на средства се проведе предимно в интернет, а и като поддръжник на политическите идеи на Пиратската партия, аз наистина вярвах, че ако се даде възможност на гражданите в България да гласуват по интернет, това би довело до повишаване на политическата активност, особено сред гласоподавателите във възрастовата група между 18 и 30 години, които по ред причини си спестяват „физическото" явяване пред урните, за сметка на техните баби и дядовци.

Съответно усилено започнах да се интересувам от електронното гласуване по света - проучвах практическия опит на другите държави, изчетох доста изследвания и публикации по темата - от чисто политологически анализи до детайлни технически описания и дискусии по проблемите на сигурността на електронния вот.

Тези, които се интересуват, могат да прочетат доста по темата в интернет. Специалистите препоръчват най-вече този изключително обстоен документ, резултат от голяма международна конференция по темата, провела се в Канада през януари т.г. по инициатива на Canada-Europe Transatlantic Dialogue.: „A Comparative Assessment of Electronic Voting"

Много е важно да се отбележи, че когато говорим за „електронно гласуване" , то гласуването по интернет, т.нар.Remote Internet Voting  е само един от многобройните методи, използвани в последните 10-15 години.

Първите опити с електронно гласуване датират още от 60-те години на миналия век, когато са използвани картонени перфокарти и оптични четящи устройства, свързани с електронно-изчислителни  терминали. Съвременните методи, които се тестват напоследък с по-голям или по-малък успех датират обаче от края на 90-те.

От 2000 г. насам има опити за ограничено прилагане (най-вече за граждани, които са извън страната - предимно военни, държавни служители зад граница и др.) на гласуване по интернет - в САЩ, Канада, Австрия, Швейцария, Великобритания. Страната, в която този метод е може би най-усъвършенстван и най-масово използван наравно с „традиционното" гласуване е Естония.

Други методи на електронно гласуване, които имат много по-широко разпространение,  са варианти на гласуването чрез електронен терминал с помощта на специални устройства - т.нар. Direct-recording electronic (DRE) voting system. Терминалите могат да бъдат разположени както в самите избирателни секции, така и в различни обществени сгради из населените места. Това всъщност е най-масово използваният e-voting метод - от Бразилия и Венецуела през Индия и Австралия до САЩ, Канада,  Швейцария, Германия и доста други страни по света.

С гласуване по интернет, но само на специални poll/kiosk терминали - пак съответно разположени в обществени и др. публични сгради са правени пилотни тестове във Франция, Канада и САЩ.

Има и опити с гласуване по e-mail, както и с телефонно гласуване (във Великобритания и Холандия, но те все още са в експериментална фаза).

Дотук със световния опит.

Нека се опитаме обаче да си представим прилагането на електронното гласуване в родната ни политическа реалност.

Точно когато се опитах да направя това и започнах да разсъждавам и да си представям евентуалното въвеждане на този „феномен" в българския обществено-политически процес, аз започнах да се превръщам в убеден противник на електронното гласуване, поне на този етап, в България. Защо?

Да приемем, че понастоящем основната цел, която би оправдала прилагането на електронното гласуване, е да се повиши избирателната активност, особено сред по-младите и активните в интернет гласоподаватели и да се даде възможност на хора, които са инвалиди и трудно се придвижват да участват по-лесно в изборите. Тогава директно отпада вариантът с методите на гласуване чрез електронни терминали, разположени във или извън избирателните секции (независимо дали са DRE устройста или интернет киоски).

Остава вариантът с гласуването по интернет (Remote Internet Voting). Няма спор, че в недалечно бъдеще този метод на гласуване ще навлиза все по широко във все повече страни по света.

Опитът на Естония в тази посока определено дава поводи за оптимизъм. Там с прилагането му на местните избори през 2005 г., на парламентарните 2007 г. и на изборите за Европарламент и местните избори 2009 г.се отчита увеличаване на избирателната активност, а броят на гласувалите по интернет е нараснал от 1% през 2005 г. до близо 10% (от всички имащи право на глас) през 2009 г.

Основните дискусии, които се водят по света около гласуването по интернет, са свързани най-вече с проблемите на сигурността на системата. Те се развихриха дори съвсем наскоро около изборите в САЩ, където в 33 щати бе разрешено гласуване по интернет.

Екип специалисти по информатика от Мичиганския университет, ръководен от проф. Алекс Холдиман извърши тест на сигурността на системата за гласуване във Вашингтон и успя да я кракне като промени бюлетините и смени паролите.

Разбира се, системите за сигурност на информацията в интернет все повече ще се развиват и усъвършенстват. В различните страни, където се тества този метод, се въвеждат няколко нива на криптиране, идентификация, потвърждаване на вота и т.н.

В Естония например сериозни проблеми със сигурността на гласуването по интернет не са отчетени. Там всеки гласоподавател получава ID идентификационна карта със SD карта в нея. За да гласуваш, първо вкарваш SD картата в cart-reader четеца на компютъра (или външен), за да се идентифицираш пред системата. След като направиш избора си, получаваш от системата код, който трябва въведеш, за да стигнеш до последната фаза на процеса - валидирането на вота.

За да валидираш вота си и той да бъде отчетен като действителен, трябва да изтриеш от плика, който си получил с ID картата си специален скрит код и да въведеш и него. В Естония, между другото, този код е валиден за определно време (6 дни) - така че ако в един момент решиш да си промениш вота, можеш да го направиш като минеш отново през същия процес. Системата елиминира предишния ти вот и регистрира последния. Важно е да се отбележи, че гласуването по интернет в Естония стартира няколко дни преди изборите, а не е само на изборния ден.

Но нека отново да се върнем към България. Да допуснем, че и у нас има достатъчно добри IT специалисти и експерти по интернет сигурност, които биха могли да изградят надеждна система за онлайн гласуване. Убеден съм, че не потенциални хакерски (или по-правилно казано - кракерски) атаки са най-голямата заплаха за евентуална манипулация на вота. Опасността е съвсем другаде.

Да си представим, че в България електронното гласуване се случва. Гласоподавателите, които искат да гласуват по интернет, отиват до съотвените органи, заявяват го (подобно на заявяването за гласуване на друго място, за да ги отпишат от избирателния списък за традиционно гласуване) и получават съответна идентификация с уникален код - на SD карта, на флаш-USB, в запечатан плик със съотвения код, CD или в друго физическо устройство.

И... мисля, че никак не е трудно да се досетите какво би се случило, когато всеки гласоподавател може да притежава даден физически предмет, представляващ определенна ценност за дадени политически субекти.

Да, това е една златна възможност за специализиралите се през последните няколко избори „експерти" по купуване на гласове от различни партийни цветове. Те вече няма да треперят дали продалите гласа си за 20 лв. или 50 лв. ще изпълнят обещанието си да изберат „правилния" кандидат или политическа сила. Няма да се мъчат със създаването на сложната организация по т.нар. „индианска нишка" в изборния ден.

Всичко ще се превърне в „бизнес", в импровизирана борса за предлагане и купуване на физическото устройство, което идентифицира електронния вот. И когато настъпи изборният ден, добре подготвени IT специалисти от съответната политическа формация, сядат спокойно пред компютъра си със 100-200 или 500 SD карти или флашки и започват да „гласуват".

Ще кажете: може да се въведе ограничение да не може да се гласува повече от 1-2 или примерно 5 пъти от един и същ IP адрес. Първо, това не е проблем - може да се генерират различни IP адреси за всеки нов вот или просто да се разпределят устройствата между повече верни хора, които да гласуват от различни места.

Второ, някъде прочетох, че експерти по сигурността препоръчват в самата система за гласуване да е е заложено генерирането на динамични IP адреси при всеки вход в нея, за да се затруднят евентуални кракерски посегателства. Дори и да се въведе система на валидиране на вота чрез SMS (както например някои банки практикуват при онлайн банкиране), колко му е да се регистрират няколкостотин SIM карти на лицата, продали гласа си (макар че това едва ли би могло да стане на практика, тъй като обвързва възможността за гласуване по интернет с притежаването на мобилен телефон).

И в един момент ще се окаже, че най-голяма интернет пенетрация и онлайн избирателна активност ще бъде регистрирана в ромските райони на големите градове, някои родопски региони, части от Североизточна България и други по-бедни и западнали селища на милата ни родина. А ако интернет гласуването обхване и имащите право на глас българи в чужбина, това ще спести на една от политическите сили огромни средства за наемане на автобуси от южната ни съседка и сериозни „логистични" разходи.

Уви, като че ли няма експерт по сигурността в света, който да даде рецепта срещу тази чисто „аналогова" нашенска заплаха за манипулация на вота. Ако все пак се намери някой, който да даде приемливо решение на проблема, аз ще се подпиша с две ръце на момента за въвеждането на електронното гласуване в България!