Връщайки се у дома за празниците след продължителен престой в Сеул, започнах да забелязвам заразата на "не може" и "няма", които преди сякаш приемах за даденост.
И няма как да е другояче. Корея те разглезва. Там нещата се вършат бързо, ефективно, с поклон и в повечето случаи с усмивка. Стига, разбира се, да не е по време на обедната почивка от 12.00 до към
13.00-13.30. Тя е свещена и тогава държавата затваря кепенци.
В България имах работа с всевъзможни учреждения и фирми - община, регистри, министерства, клиники, хотели, ресторанти, преводачески фирми, банки, та дори и православната църква.
Където и да отидех, каквото и да питах, първата реакция неотклонно беше "не може" или "няма". Пълен сюрреализъм! Чудех се да се смея ли или да плача. Как не се намери поне едно място, на което да ми дадат
положителен отговор бил той и от рода на "ще видим", "ще проверим", "ще опитаме".
Отидох в кварталната църква да попитам какви документи по принцип трябва да носи младоженецът - ако е чужденец. "Не може църковен брак с чужденец," ме отряза служителката, която продава свещи.
Как да не може, сопнах се аз, като знам конкретни примери, когато това се е случвало. Жената продължи да настоява, че не можело, но след като и аз не се отказах, накрая каза: "Ами, аз всъщност не знам. Най-добре е да питате попа".
Посещение в отдел легализация на документи на външно министерство. В малка стаичка до входа ни посреща бабаит-полицай, полу-излегнат на стола. "Вие за какво?," провикна се той - без да се мръдне от мястото си.
Та нима не беше очевидно защо сме там?! Обясних все пак за какво иде реч. "Не може," с доволна полу-усмивка каза полицаят. "Работим от 10, а и трябва да купите марки от пощата."
В 10 без 5 се връщаме от пощата, за да заварим пред сградата опашка от хора, зъзнещи в минусовите температури, а огромната чакалня вътре стои празна. Входната врата този път бе заключена и се охраняваше от друг полицай. Почуках на стъклото, за да привлека вниманието му и да попитам защо не пуснат хората в чакалнята. Полицаят сякаш изпадна в ступор от моето настояване и само успя да изломоти "не може". Хората
от опашката ме аплодираха за "смелостта" да се оплача.
Трагикомедията продължава в софийска пицария. Музиката ечи толкова силно в полупразния ресторант в ранния следобед, че не си чуваш приказката. Помолихме сервитьорката да я намали мъничко. "Не може,"
беше светкавичният отговор. "Само управителят има ключ от стаичката, в която е уредбата." Десетина минути по-късно се оказа, че все пак било възможно.
Един час преди среща в британското консулство - която бях уговорила близо два месеца по-рано, за да съм сигурна, че ще стане във въпросния ден - получих обаждане от българска служителка, която ми съобщи, че
срещата не може да се състои. Друга българска служителка, която била оторизирана да разписва документи в отсъствието на консула, трябвало да замине за Добрич. Не могли да се свържат с мен по-рано...
Поредния отказ получихме в обредния дом на Красно село. Помолихме навъсените служителки да ни дадат текста на бракосъчетанието, за да го преведем предварително за родителите на бъдещия ми съпруг. Още преди да съм довършила въпроса, една от дамите изсъска: "Не може - ние сме четири, всяка си има свой текст и още не знаем коя ще ви венчава".
"При смесени бракове говорим много бавно, за да може преводачът да превежда". Обясних, че събитието е в тесен кръг и нямаме преводач.
"Ами тогава Вие ще превеждате," троснато отвърна госпожата. Просто чудесно - аз ще се женя и ще превеждам в същото време...
Чашата съвсем преля на летището ден след Нова година, когато изпращах мои близки в късния следобед. В тоалетните точно под ескалаторите за заминаващи, нямаше тоалетна хартия и вратите не можеха да се
заключват. Попитах човека от охраната на кой да се оплача. "За к'во," полюбопитства той. "Няма никой да намерите по това време, отидете на информация".
Един господин на видима възраст около 60 беше чул разговора ни и се присмя на моята наивност: "Ама Вие какво очаквате?! Това е България.
Трябва да свикваме."
Та нима точно в това не е проблемът - че свикваме, че търпим, че се поддаваме на апатия и безразличие, че само се оплакваме помежду си и нищо не правим?
Не се опитвам да превъзнасям Корея - и тук не е идеално - но поне няма да те отрежат преди да са проверили дали наистина не може и няма. Не само, че почти всичко е възможно, но понякога дори получаваш улуги, за
които не си питал и не си очаквал.
Преди два месеца бяхме резервирали билети за театър, но когато отидохме на касата имената ни не бяха в списъка и билети нямаше. След няколко минутен трескав разговор между служителите, не само че се
намериха билети, но ни направиха и отстъпка в цената, за да се извинят за грешката.
Остава ми единствено успокоението, че България не е единствена. Преди време си купих туристически справочник за Монголия, в който предупреждават посетителите, че едни от най-чуваните фрази в държата
са "не знам", "няма" и "не може"...
мНОГО сме си добре в България няма какво да плачем само , като избираме тия изроди няма как да е друго !
Подкрепям аргументите на автора.
Човек истински оценява нещо, когато го загуби. Например здравето. Или Сеул. Авторката явно е забравила каква мрънкаща статия написа за Сеул доволно скоро: http://www.webcafe.bg/id_1699700108
Комунизмът не си отива. Простотията също.
Като не ти уидисва тук в България, авторке, си заминавай обратно в Сеул, там се жени, там си търси кой точно монах и от кое вероизповедание да те венчава църковно. На мен не ми пука ,че на теб някой ти казва не може ,няма, не искам.И за да успокоя останалите , които сега ще ме наплюят ,че съм хейтър - не съм чак толко голям , само че съм свикнал да се оправям, и не рева по сайтовете със цели статии, как нямало клозет папир в тоалетната на летището.... , е това е което ме провокира да напиша тези редове - умните жени в България , (каквито са повечето спрямо авторката) си носят най малкото салфетки в дамаската чантичка.... , което показва, за съжаление че още много неща има да си оправяме, ама не е нужно някой да ни ги навира под носа , с тоя тон , че и надменно - " В Сеул това, в Корея онова" - я малко по спокойно!
Тази статия, пък и други подобни ме навеждат на мисълта, че с авторите им живеем в различни Българии. То че има и такива моменти като описаните - има, но чак пък навсякъде да е така...
Като цяло проблема на авторката опира до отзивчивоста на обикновенните служители. Ами то е, каквото повикало, такова се и обадило. Открил съм, че ако подходиш към тях с усмивка и знаейки какво точно искаш, са много отзивчиви. А примера с театъра, веднага го контрирам с мой такъв от едно кино. Бях купил билети за компанията и трима се отказаха в последствие. Момичето на касата, без да има каквото и да било задължение да ми съдейства, прие да продаде свободните ми билети и после ми даде парите. Знам, че е тъпо да го давам като пример, но и аз като авторката.
Не казвам че у нас нещата са супер, даже напротив. Просто с мрънкане няма да стане. Гони ги ако ще се оплакваш. Търси си правата. А не само - ми това така онова така. Ако сам не си готов да си отстояваш за своет, никой няма да го е грижа.
Напълно съм съгласна с автора. Това което пише за България е 100% вярно. Не съм била в Азия, но извън България е много по различно. Излезте извън пределите на "родината" за да се убедите в правотата на думите на авторката. Не мога да разбера все още защо хората се примиряват с това просташко отношение където и да било - в магазин, банка, учреждение и т.н. Докога ще търпите???
# 15Мила Г. | 28.01.2011 @15Мила Г. , уважаема госпожице/госпожо , господина в мое лице ще си направи труда да ти отговори лично. Тъй като явно и ти , както авторката, не живееш в България, бъди така учтива да не ни поучаваш какво и как да правим. Явно не ти е изнесло, и си се изнесла от тук - в този случай , коментарите ти са излишни, безпредметни, нямащи смисъл , и глупави. Ако все пак живееш тук, вземи и си свали розАвите очила, и не пиши глупости. Явно не си ми прочела добре коментара - че единственото нещо което ме е провокирало е именно това с кенефната хартия , за да си направя труда да коментирам безумно безсмислената статия. Ако четеш по диагонал и избирателно- не ти е работа да ме порицаваш като " господина и дамските чантички със салфетки" - повече съм в час от теб и не са ми нужни малоумни съвети какво трябва да нося в себе си, за да оцелявам в България.Аз знам , а и всички тук знаят - ако ти не знаеш - бегом в която си искаш държава, ако не си там, да видим какво повече ще ти дадат от тук... Ако не знаеш какво - гледай филма "Трейнспотинг" за да разбереш иронията ми за кенефната хартия... А до тогава, не ръси мозък където ти падне- ще се намери и някой с повече акъл от моя , да ти обясни кое как става, и няма да можеш да го надприказваш. Само да питам - ти да не си женена за бедуин?С нефтен кладенец в двора? Ако не си - трай!
Любезността в Азия е нещо съвсем обичайно и се приема за даденост. В Европа пък е вече твърде рядко явление. Дори бих казал, че в някои отношения в България нещата са по-добре отколкото на Запад. Такива нелюбезни касиерки каквито съм срещал в Белгия и Франция трудно можеш да видиш и в някой наш провинциален магазин. Дори съм стигал до скандал с една, която не искаше да ми вземе 5 евро на монети и аз съвсем спокойно я попитах това не са ли пари все пак, а тя ми се разкрещя. Изобщо е крайно време да престанем с митовете и легендите за европейското възпитание и да гледаме малко по-трезво на нещата. А в Азия хората наистина са от друго тесто, няма я тази западна надменност и пренебрежение, особено към гостите са изключително любезни и отзивчиви. Когато пък видят, че ти от своя страна ги уважаваш тогава са готови да те носят и на ръце. Европа е залязваща територия, свиквайте с това.
Здравейте на Всички, отскоро съм в Китай, по много причини, и стигнах бързо до извода, че тук да си българин звучи гордо.Всеки знае къде е България и се радва истински че си тук(там).Отдавна не живея в РБългария, а по на Запад.Но в Германия е все по-зле.Задава се голям дефицит и стегнация на работния пазар, а това не прави никой германец по-любезен. Да не се отплесвам / - за времето откакто за пръв път кацнах до сега, митът че германците са работливи а германките носят на всичко се изпари завинаги...Там живее комунизмът!!Майната им.Не искам ЕС, искам си визата в паспорта за да не се налага всеки път да питат по телефона дали Бг е в ЕС или не,или защо съм без виза и други такива глупости.След 2007 всичко се сгов.ни. Последно ми отказаха сметка в Наспа , Хамбург 21.02.2011 понеже не съм представил мездународен паспорт, а само НОВА ЕС лична карта!! Реших завинаги да се разкарам оттам.Страната на пияниците, проститутките и неизживените митове.Страната на данъците и Ангела Меркел, която за да подпомогне Енергетиката на ФРГ, вдигна акциза на цигарите.Там където шише твърд алкохол в Пени е по-евтино от хляб и салам от 0,99 цента! Отскоро съм в Азия, и по-точно в Шангхай.(В момента мръзна на минус 16 в Бейджинг понеже чакам за БГ виза за мацката ми.)В Китай, човек може да живее мечтите си!Бил съм почти навсякъде по света, без САЩ, Австралия и южна Африка, за да кажа че тук се чувствам у дома.Както и в южна Франция, Испания и Холандия. Разбира се родината е завинаги в съцето ми, а Бг паспорт в джоба ми, но от както напуснах България през 2001 открих че носталгията е екстраполирана и е по-скоро зов по любим човек, град или определен тип храна.Там където, морето е черно, небето синьо а тревата през лятото е уханна и зелена... Добро утро от мен и лека нощ