Връщайки се у дома за празниците след продължителен престой в Сеул, започнах да забелязвам заразата на "не може" и "няма", които преди сякаш приемах за даденост.
И няма как да е другояче. Корея те разглезва. Там нещата се вършат бързо, ефективно, с поклон и в повечето случаи с усмивка. Стига, разбира се, да не е по време на обедната почивка от 12.00 до към
13.00-13.30. Тя е свещена и тогава държавата затваря кепенци.
В България имах работа с всевъзможни учреждения и фирми - община, регистри, министерства, клиники, хотели, ресторанти, преводачески фирми, банки, та дори и православната църква.
Където и да отидех, каквото и да питах, първата реакция неотклонно беше "не може" или "няма". Пълен сюрреализъм! Чудех се да се смея ли или да плача. Как не се намери поне едно място, на което да ми дадат
положителен отговор бил той и от рода на "ще видим", "ще проверим", "ще опитаме".
Отидох в кварталната църква да попитам какви документи по принцип трябва да носи младоженецът - ако е чужденец. "Не може църковен брак с чужденец," ме отряза служителката, която продава свещи.
Как да не може, сопнах се аз, като знам конкретни примери, когато това се е случвало. Жената продължи да настоява, че не можело, но след като и аз не се отказах, накрая каза: "Ами, аз всъщност не знам. Най-добре е да питате попа".
Посещение в отдел легализация на документи на външно министерство. В малка стаичка до входа ни посреща бабаит-полицай, полу-излегнат на стола. "Вие за какво?," провикна се той - без да се мръдне от мястото си.
Та нима не беше очевидно защо сме там?! Обясних все пак за какво иде реч. "Не може," с доволна полу-усмивка каза полицаят. "Работим от 10, а и трябва да купите марки от пощата."
В 10 без 5 се връщаме от пощата, за да заварим пред сградата опашка от хора, зъзнещи в минусовите температури, а огромната чакалня вътре стои празна. Входната врата този път бе заключена и се охраняваше от друг полицай. Почуках на стъклото, за да привлека вниманието му и да попитам защо не пуснат хората в чакалнята. Полицаят сякаш изпадна в ступор от моето настояване и само успя да изломоти "не може". Хората
от опашката ме аплодираха за "смелостта" да се оплача.
Трагикомедията продължава в софийска пицария. Музиката ечи толкова силно в полупразния ресторант в ранния следобед, че не си чуваш приказката. Помолихме сервитьорката да я намали мъничко. "Не може,"
беше светкавичният отговор. "Само управителят има ключ от стаичката, в която е уредбата." Десетина минути по-късно се оказа, че все пак било възможно.
Един час преди среща в британското консулство - която бях уговорила близо два месеца по-рано, за да съм сигурна, че ще стане във въпросния ден - получих обаждане от българска служителка, която ми съобщи, че
срещата не може да се състои. Друга българска служителка, която била оторизирана да разписва документи в отсъствието на консула, трябвало да замине за Добрич. Не могли да се свържат с мен по-рано...
Поредния отказ получихме в обредния дом на Красно село. Помолихме навъсените служителки да ни дадат текста на бракосъчетанието, за да го преведем предварително за родителите на бъдещия ми съпруг. Още преди да съм довършила въпроса, една от дамите изсъска: "Не може - ние сме четири, всяка си има свой текст и още не знаем коя ще ви венчава".
"При смесени бракове говорим много бавно, за да може преводачът да превежда". Обясних, че събитието е в тесен кръг и нямаме преводач.
"Ами тогава Вие ще превеждате," троснато отвърна госпожата. Просто чудесно - аз ще се женя и ще превеждам в същото време...
Чашата съвсем преля на летището ден след Нова година, когато изпращах мои близки в късния следобед. В тоалетните точно под ескалаторите за заминаващи, нямаше тоалетна хартия и вратите не можеха да се
заключват. Попитах човека от охраната на кой да се оплача. "За к'во," полюбопитства той. "Няма никой да намерите по това време, отидете на информация".
Един господин на видима възраст около 60 беше чул разговора ни и се присмя на моята наивност: "Ама Вие какво очаквате?! Това е България.
Трябва да свикваме."
Та нима точно в това не е проблемът - че свикваме, че търпим, че се поддаваме на апатия и безразличие, че само се оплакваме помежду си и нищо не правим?
Не се опитвам да превъзнасям Корея - и тук не е идеално - но поне няма да те отрежат преди да са проверили дали наистина не може и няма. Не само, че почти всичко е възможно, но понякога дори получаваш улуги, за
които не си питал и не си очаквал.
Преди два месеца бяхме резервирали билети за театър, но когато отидохме на касата имената ни не бяха в списъка и билети нямаше. След няколко минутен трескав разговор между служителите, не само че се
намериха билети, но ни направиха и отстъпка в цената, за да се извинят за грешката.
Остава ми единствено успокоението, че България не е единствена. Преди време си купих туристически справочник за Монголия, в който предупреждават посетителите, че едни от най-чуваните фрази в държата
са "не знам", "няма" и "не може"...
Подкрепям аргументите на автора.
Комунизмът не си отива. Простотията също.
Не казвам че у нас нещата са супер, даже напротив. Просто с мрънкане няма да стане. Гони ги ако ще се оплакваш. Търси си правата. А не само - ми това така онова така. Ако сам не си готов да си отстояваш за своет, никой няма да го е грижа.
Напълно съм съгласна с автора. Това което пише за България е 100% вярно. Не съм била в Азия, но извън България е много по различно. Излезте извън пределите на "родината" за да се убедите в правотата на думите на авторката. Не мога да разбера все още защо хората се примиряват с това просташко отношение където и да било - в магазин, банка, учреждение и т.н. Докога ще търпите???