След всичко, което беше написано за страшното в България - повсеместно срастване на Мафията с държавата; управление на Олигархията; корупция, престъпност, контрабанда; отчаяние, обхванало народа, липса на алтернативи и т.н., бих искала да разкажа една грозна приказка.
Не за Мафията, която размахва бич над нещастния народ и не позволява на демократичното ни гражданско общество да се самоуправлява, а за едно грозно общество, в което липсват граждански импулси.
Приказката се развива в горещ августовски ден по обяд. Детето ми, на година и 7 месеца, скоро трябва да бъде хранено, затова отиваме до пазара. Хващам го за ръчичка и тръгваме. То ходи вече много уверено и даже тича, затова излизането без количка е голяма радост. Не сме много бързи, защото крачките са малки, а любопитните очи виждат толкова интересни неща наоколо.
Точно преди пазара, преди колелото на трамвая трябва да пресечем малко паркингче, където са спрени колите на зареждащи и пазаруващи. На паркинг, доколкото знам, не е редно да се развива висока скорост и да се извършват резки маневри.
Но остър звук на клаксон пред главата на детето ми и изсвирване на спирачки ме разтреперват. Детето ми изпищява уплашено - огромният джип, надвиснал до него, ръмжи и издава звук, който дълго ще го стряска насън... Позволили сме си да се пречкаме пред джипа Му, докато Той маневрира! Извиняваме се, Ваше Величество, Съгражданино, че сме толкова малки и толкова Ви пречим!
Все още треперейки от уплах и възмущение се нареждаме на първата сергия, където картофите изглеждат добре - трябват ни за пюре за обяд. Усмихва ни се белокоса бабка, много симпатична, закача малкия, обяснявам как ще си правим картофено пюре с масло и сирене за обяд, тя ми пълни торбичка, плащам, като й оставям 30 стотинки отгоре, защото се усмихва на детето ми, а аз се радвам, че й помагам.
Сега трябва да си купим и една питка от хлебарницата. Има двама души, които си пазаруват, а аз с малкия, мрънкащ в ръцете ми (вече е уморен и напечен от слънцето) надничам през стъклата, да видя има ли от нашите питки. Има, затова се обръщам да застана пред гишето, но не успявам - Господин на възрастта на баща ми с очилца и дълга коса ме прережда...
Става ми неприятно - сякаш съм невидима - майка, натоварена с дете, торба с картофи, голяма дамска чанта, побираща водичка, памперси, бурканчета и т.н. (някъде около 17-18 кг товар), а и детето ми вече шумно протестира срещу жегата и слънцето, търкайки очи. Казвам му: "Тихо, мило, не плачи, защото всички ще ни прередят, ако продължаваш да плачеш!" Никаква реакция от Господина.
Наистина, защо ли да реагира, когато говоря на някакво дете, а не на него. Зад нас вече има няколко човека - висок младеж с колело и спортна екипировка, двойка на средна възраст, която обсъжда селските пърленки, жена с пълни торби. Господинът, който ме пререди (явно много е бързал) изведнъж започна да се чуди какво и колко точно е тръгнал да купува.
Ровейки из портфейла и джобовете си и почесвайки се, дава противоречиви указания на продавачката - "Дайте ми два,..., не - един... искам и ..., ако може не от изгорелите!..., а тези какви са?... колко струват?... със сирене или извара са?... а меки ли са франзелите? какво?... от кога са?... тук ли са печени..." Минават няколко минути, Господинът променя за трети път съдържанието на поръчката си, продължавайки мудно да рови по джобовете си.
Детето ми вече изнервено пропищява (пече му на главичката и в очите). Не се стърпявам и питам Господина, защо след като ни е прередил, не побърза.
- Я, млъквай, ма! ...!!!
Не намирам думи. Почти със задавен глас му обяснявам, че чакаме вече 10 минути за една питка, защото той ни пререди, без дори да е избрал какво ще купува. Следва грозен порой от обиди.
Хората от опашката се споглеждат, извръщат очи в друга посока. Никой не се намесва.
Мисля си как, ако бях висок младеж, ако бях с партньора си до мен на опашката, дори ако бях просто жена с пълни торби, която си чака реда и стана свидетел на такава сцена, бих се намесила, бих защитила майка с дете в ръцете, публично обиждана от грубиян.
Тръгваме си, не мога да държа повече детето си в тази обстановка. Имаме 1-2 филийки стар хляб вкъщи. Прибирам се разстроена, буца е заседнала в гърлото ми. Мия картофите и започвам да ги беля. Под гладката жълтеникава кора се показва вътрешност на кафяви петна. От 7 картофа 4-те по-едри са пъстрокафяви отвътре. Спомням си белокосата бабка на пазара и как ровеше картофите от задната страна, мислех, че избира хубави, докато закача детето ми...
И така, драги сънародници, стигаме до края на грозната приказка. Тя сигурно ще завърши с: "И те хванали самолетчето и отишли в друга страна, където заживели щастливо"
Ще избягаме с детето ми. Не само от Мафията, Олигархията и Държавна Сигурност, които мачкат Гражданското общество в България. Ще избягаме от това грозно не-гражданско общество!
Естествено, веднага ще се намесят хора, които ще ме проклинат, че бягаме, ще ми обясняват, как не цялото общество е такова, как комунистите са боклуци, как ГЕРБ и Тройната коалиция са виновни за всичко, как като свалим правителството и променим Изборния кодекс, всичко ще се оправи, Реформаторският блок ще ни реформира, ще си построим АЕЦ, ще интегрираме ромите с европейски пари и ще си построим магистрали до всяко село.
Не! Уважавам остатъците от интелигентни и културни хора в тази страна, мъчно ми е, че трябва да бягам, опитах се да се боря (заедно с детето ми, на раменете на баща си, на протестите), негодувах срещу Мафията и Олигархията...
Днешната приказка ми подейства много поучително (както приказките трябва да правят).
Искам детето ми да израсне с Мечо Пух и Малкият принц, а не с грозни звуци от клаксон над главата му, грозни обиди по майка му и белокоси орисници от пазара, които му подават отровни плодове зеленчуци.
P.S. Докато се ровя да изпратя това в редакцията, чета как е открадната химическа тоалетна от магистралата и как министър Клисарова, казала, че децата трябва да започнат да се ориентират професионално още от 4-ти клас... Та в 4-ти клас още се четат приказки, г-жо Клисарова!
Фащайте самолета и беж, няма смисъл от статии да си излива мъката човек! Действия трябват. По-добре е да ти казват "благодаря, моля, заповядай" на език който не разбираш, отколкото да те псуват на български скапаните ориенталски изроди. А тея на опашката, че са насрани е ясно - целия народ е мега яко в собствените си лайна. А и е твърде възможно гадната дядка да извади един Макаров и да почне да стреля - в тая кочина половината са бивши милиционери, другата половина бивши военни.
Като се замисля как през ренесанса, каноничната красота се е превърнала в клише и отстъпила място на различното, се чудя как успяхме от различното, което е уникално и красиво да стигнем до грозотата, на нашата малка правда. Понякога се чудя защо всеки у нас търси как да се счете за изключение от правилата, но смята, че другите трябва да ги спазват. Това е особено видно на пътя, защото там цената се измерва в човешки живот буквално. Но и във всички сфери отново и отново, ние считаме, че за другите трябва да има твърди правила, но за нас, трябва да има изключение, в случай че правилото не ни изнася. Ей това отношение съсипва пейзажа
Добре бе, аман от хленченето на балъци в тази държава. Какво като си майка, трябва да можеш да си защитаваш интереса. Подобни хора като теб, разбира се, че ще ги мачкат, ще се възползват от тях и ще ги лъжат. Ако си мислиш, че на запад няма да гледат как да ти вземат парите, жестоко се лъжеш и пак ще го правят с усмивка. И най-забавното е когато най-назадничавите и неуспели индивид започнат да заплашват, че ще напуснат държавата. Прав ви път, тук имаме нужда от кадърни, успяващи, проспериращи хора.
"тук имаме нужда от кадърни, успяващи, проспериращи хора." Що? За да живеете на техен гръб ли?
Нема толко да се стрескаш булка!
Сега очаквам ответен удар и три нови статии от шофьора на жипа, бабишката и злия лирически герой със съдържание на тяхната гледна точка, обяснения как точно се е случило, заклеймяване лъжите на авторката, защитна теза на всеки от тях, заключително, сърцераздирателно словоизлияние, плюс няколко рецепти за детски храни, въпрос за странен шум и виене при висока скорост (лагер или тампон?) , обява за продажбата на 10 тона картофи (еФтинко) и информация от къде могат да се купят хубави франзели.
При първи проблем бързате да емигрирате. Що не отидете първо на село или в някой по-малък град, където може да попаднете на по-свестни хора. Просто за проба. Ако и там не стане, айде на терминал 1, 2 и към по-светло бъдеще. В някоя цивилизована страна, където няма да ви обиждат, но може да ви дискриминират, защото сте от България, но то не е същото и може би по-лесно се преглъща. Пълно щастие няма.Толкоз.
>При първи проблем бързате да емигрирате Никъде не е споменато това да е първия ден, в който авторката има проблеми. Напълно вероятно е тази приказка да е просто капката, която прелива чашата. Всъщност, всеки, живял поне малко в България, би счел това за силно вероятно. >на село или в някой по-малък град, където може да попаднете на по-свестни хора На село и в малките градове, където битовизмът и дребнавото оцеляване царят дори повече, отколкото в София? Където хората ги е страх да излезят на улицата и да покажат подкрепата си към двумесечните протести, дори когато споделят, че наистина ги подкрепят, защото са толкова уплашени за сигурността на мизерното си съществуване, че не могат да си позволят дори да покажат наяве истинските си чувства? Хайде стига пожелателна романтика. В селата и малките градове има дори повече селяния и дребнав провинциализъм, отколкото в София. >В някоя цивилизована страна ... но може да ви дискриминират Момент, какъв е намекът тук? Че в България не може ли? На база пол, религия, сексуална ориентация, произход, цвят на кожата и прочие? Хах. Не вярвам, че би могла наистина да си толкова наивна. Предразсъдъците и дискриминацията в България е с поне един порядък по-често разпространени, отколкото в цивилизованите западни страни. Но, да, вероятно сме по-добре от Русия в това отношение.
Аре всички в София сте върха на сладоледа. Богоизбраните. Само за проблемите на София слушаме всяка вечер по телевизиите. Сега сте и по-разбрани, по-толерантни и изобщо по-по-най.
Виждам тука "дискриминираните" как не си плащат сметките и живеят на чужд гръб.
Никой не твърди нищо такова за София, още повече пък аз (дори не живея там). А провинциалните комплекси си ги вземи под ръчичка и си ги заведи на подходящия специалист, вместо да ги излагаш на всеослушание в публични форуми. Не са приятна гледка и не им е мястото тук.
Нямам комплекси. Нямам и намерение да те убеждавам. Не ми се спори.
О, хич няма да проклинам бягащите или да обяснявам какви части от обществото са такива и такива. Всеки сам си знае къде иска и смята, че може да живее добре. Само ще отбележа, че обществото се състои основно от хора. А ако хората искат промяна, започват от себе си и обкръжението си. Не чакаш някой от опашката да ти отстоява правата - отстояваш си ги сам. Ако си възмутен от прередил те господин, обърни се към господина, не към детето. Ако те обиждат - намери съответния отговор, такъв, който не би те оставил да се чувстваш зле. Ако не искаш да ти пробутват кофти зеленчуци (доколкото на пазара изобщо има нещо различно), намери си място, където ти дават да си ги избираш сама. А ако не искаш да правиш тия неща - не се оплаквай - избор е. Там, където ние толкова напираме да отидем, е станало толкова привлекателно защото в някакъв минал момент хората са поели инициативата в ръцете си. А ние искаме да пропуснем тоя етап и всичко да се нареди самичко. Няма как.
Само да цитирам: "Dragomir Nikolov | 22.08.201316:35 Пълни глупости, и аз съм майка..."
Уважаема Госпожо, Първо си отговорете на въпроса защо сте написала това? Каква нужда задоволявате? Ако е нуждата да се оплаквате,научете се да поемате отговорност за своите избори. Може би е нужда да поставяте диагнози? Без стратегия за лечение диагнозите са само думи без значение. Може би е нужда да сте в ролята на жертва? Потърсете специалист и комуникирайте това. Може би забравяте, че единственото, което имате е времето на своя живот.Използвайте енергиятя, която отделяте да се оплаквате като творческа енергия за по смислени избори, които да донесат щастие на Вас и детето Ви. Защото обстоятелствата не ни правят,те ни разкриват. С обич, Елена