Жалките останки от едно жалко минало

Високи сини планини и красиви безкрайни поля. Балканът е страшно място, особено по онези върхове, сред гъстите гори и стръмните урви...

Там се издигат ужасяващите очертания на огромен монумент, построен през 1981 г - грозният символ на престъпния политически режим, който разграби, отне и омерзи живота на две поколения българи. Това е паметникът Бузлуджа. Подигравка, построена върху страданието и нещастието на българския народ, надвиснала над нас, хвърляйки ледената си сянка върху ни.

Паметникът изглежда така, сякаш всеки миг ще се срути и ще смаже всичко под каменната тежест на силата, която го е издигнала. С огромни, тежки бетонни букви на входа е изписан част от Интернационала - химн на пролетариата, който започва с красивото „На крак, о парии презрени, на крак, о роби на труда!" Роби на труда. Трудът е нещо лошо и независимо от образованието и уменията си, всеки трябва да копае в калта, докато не изкопае собствения си гроб и не легне сам в него. Така твърди комунизмът.

Ръждясалите врати на входа са заключени здраво

Вдясно една буква „Д" от отвратителния призив всеки момент ще падне и ще се натроши на парчета в земята. Вляво от кръглата куполна зала се издига огромен пилон с две червени петолъчки. Гледайки нагоре към него, на човек му се струва, че той се наклонява напред и всеки момент ще се срути. Чувството е отвратително. Слуховете твърдят, че петолъчките са направени от рубини. Едва ли.

Досетлив предишен посетител е изкъртил тясна стъклена фасада с малки размери високо в стената, през която може да се влезе в паметника. Първото, което се вижда от другата страна, е тъмнина. Усеща се влага, която лепне по кожата. На пода има дебел слой прах от паднала кървавочервена комунистическа мазилка, изкъртени изкривени метални врати, през които някога са минавали видни комунистически величия, разрушени стъпала, водещи нагоре към овалната зала и надолу към гардеробната и тоалетните.

Вътре няма никакъв живот. Има само разруха. И капки. Отвсякъде капе вода, стичаща се по разрушените отдавна ръждясали железа, крепящи полуразрушения вече покрив на монумента. Кап-кап-кап.

Декор за филм на ужасите.

Овалната зала е връх на артистичното изкуство. Блестящи мозайки, изобразяващи различни сцени, украсяват стените й. Красиви девойки и протегнати напред ръце, които държат с устрем червени звезди, изпълват пространството. Огромните лица на Маркс, Енгелс, Ленин, Георги Димитров и прочие държавници гледат надменно към центъра й. Времето и хората са разрушили голяма част от рисунките, на пода се търкалят парчета от лъскавата мозайка, железа и вата, всичко това част от прекрасния тоталитарен строеж.

Едно от лицата е изцяло премахнато (Тодор Живков), по стените личат следи от хвърлени по тях камъни. В центъра на тавана сърпът и чукът и „Пролетарии от всички страни - съединявайте се" величествено се извисяват над цялата тази разруха и обуславят партийната доктрина. Различни графити с хитроумни послания са надраскани върху безценните светейши лица. През процепите на тавана проникват светлина и дъжд. Извън залата има коридор с панорамни прозорци и още мозайки, които са почти изцяло унищожени.

От тавана виси вата на парцали, ръждиви стълби водят към нищото, пълно е с прах и мухлясал комунизъм. Оголени тухли страдат мълчаливо по загубеното щастливо време на блясък, пленуми на ЦК и събори.

Рушащата се мазилка в дома-паметник, построен в чест на този безбожен и убийствен режим не е достатъчно да бъде доразрушена, за да се премахнат последиците от него.

Националноотговорното мислене и критичният поглед върху нещата са единственият начин, по който можем да пренебрегнем съществуването на грозния монумент. Но дори той да изчезне, белезите в народното съзнание ще останат.

Сега призрачните останки на Бузлуджа предизвикват смях и съжаление

Но страшна е дори само мисълта за събитията, случили се вътре. За хората, заседавали там. За червените ескадрони на Смирненски и интернационалните въжделения на робите на труда. За убийството на морала и ценностите. За отнетото достойнство на образования човек, който бе смазан от комбайните и плуговете на работническия режим.

Ние още страдаме и ще продължаваме да страдаме от призрака на Бузлуджа, докато не си дадем сметка, че всеки един от нас е отговорен за случващото се в социалния и политическия живот на обществото ни.

Кръглият пантеон на смъртта, макар и поруган, все още съществува. Заличеното лице на Тодор Живков продължава да гледа с безликия си силует към руините на своята някогашна слава. Тези руини трябва да бъдат погребани веднъж завинаги.

От нас, децата на свободата.

Текстът е публикуван в блога на автора