Атентатът: разказ от първо лице

Саймън Купър разказва във The Financial Times за преживяването си по време на мача Франция - Германия и избухването на бомбите на атентаторите-самоубийци точно до „Стад дьо Франс".

Бях на стадиона и гледах мача между Франция и Германия, когато чух първата експлозия. Тя беше много силна и сякаш беше точно до стадиона. Повече хора не й обърнаха внимание, футболните запалянковци са привикнали към всякакви бомбички и димки. След няколко минути се чу втора експлозия, но и това не се отрази на настроението на публиката, а мачът продължи.

Мачът между Франция и Германия беше важно спортно събитие за Париж - световният шампион гостува на домакина на Евро 2016, което започва след седем месеца. Часове след мача разбрахме, че две самоубийствени атаки са убили петима души и са ранили много повече точно до стадиона, на неколкостотин метра от нас. А както знаете, над 100 души загинаха в терористичните атаки в Париж.

Това се оказа вечер, изпълнена с несигурност, всички на стадиона се опитваха да разберат, какво, по дяволите, става. След експлозиите, феновете по трибуните продължиха да следят внимателно мача и да се радват на головете на французите. Аз спрях да гледам мача. Отворих лаптопа си  и ужасяващите новини ме заляха, първият въпрос, който си зададох беше: „Трябва ли точно тук да отглеждам децата си?"

Живея в Париж от 13 години и винаги съм смятал, че Париж е град, който функционира много добре и е един от най-страхотните градове от векове насам. Разбира се, тук има местни терористи, но като цяло парижани нямат проблеми с преодоляването на етническите граници.

Покрай училището на децата и футболните им тренировки, ние се запознахме и станахме приятели с хора с най-различен произход - араби, християни, евреи и атеисти. Само преди два дни, заедно с двойка мюсюлмани от Сенегал седяхме в нашата кухня - децата ни са отраснали заедно - и се чудехме защо хората не могат да се разберат.

В Париж живеят 12 милиона, понякога дразнещи хора, събрани на малко пространство, но досега градът процъфтяваше.

Всъщност, Париж е едно чудо.

Парижани преодоляха терористичното нападение срещу списание „Шарли Ебдо", но истината е, че по-голямата част не са особено активни в това глобално религиозно противопоставяне, на което сме свидетели. Като повечето хора по света, те се опитват да живеят добре, да си плащат ипотеките, а вечер дремят пред телевизора, вечерят с приятели или ходят на футболни мачове.

След „Шарли Ебдо" оцелелите продължиха да живеят. Училището на децата ми е до важна потенциална цел на терористична атака. Всяка сутрин те минават пред тежковъоръжените войници, които охраняват сградата. След няколко дни това спря да им прави впечатление.

Тази вечер обаче, за първи път се запитах дали можем да останем в Париж. Популярната зала „Батаклан", където терористите разстреляха десетки хора, е само на неколкостотин метра от дома ни. Същото важи и за старата редакция на „Шарли Ебдо". Хапвал съм в кафето на „Батаклан" един или два пъти, минавал съм покрай сградата безброй пъти. Сега това място ще бъде запомнено като сцена на трагедия и смърт.

В петък късно вечерта по телефона ми се обади мой приятел, който е вечерял на същата улица, на която се намира „Батаклан". Дошъл един полицай и му казал в коя посока да избяга. Приятелят ми звучеше истерично по телефона, надявам се, че ще преодолее този шок.

В петък вечер съпругата ми излезе на вечеря с приятели. Когато се разбра за терористичните атаки, аз се обадих на детегледачката у дома и я помолих да заключи вратата, може би безсмислена молба. След като си тръгнах от стадиона трябваше да намеря начин да се прибера, въпреки че центърът на Париж се беше превърнал във военна зона, а на места, на стотина метра от нас се водеха престрелки.

В петък вечер семейството ми оцеля. Но какво ще стане след това?

Смисълът на Париж е да можеш да се възползваш от предимствата на големия град. Всички тук живеем в малки апартаменти, почти никой няма задно дворче, където да сложиш барбекю или да си играеш с децата и да се откъснеш от света.

Човек живее в Париж, за да излиза, да се среща с приятели на места като „Батаклан", да се среща с интелигентни хора, дошли от цял свят, да ходи на футболни мачове или в Лувъра, като близо до музея също имаше престрелка в петък вечер.

Обществените места в Париж са изключително важни - културните и исторически забележителности, площадите, дори кафенетата. И когато тези места станат опасни, а парижките власти предупредят жителите на града да не напускат домовете си, освен ако не е абсолютно наложително, тогава градът се сгромолясва.

Не мисля, че тук става въпрос за сблъсък на цивилизации. Според мен, това е сблъсък на няколко джихадисти с един велик град. Проблемът е, както видяхме в бивша Югославия или в Ливан - че са необходими само няколко човека с автомати, за да превърнат един град в място, където не може да се живее.

Всичко това може да ви звучи истерично, но го написах в една много емоционална вечер.

Може би след седмица или две нещата ще се нормализират, както стана след атаките срещу „Шарли Ебдо" или както стана в Ню Йорк след 11 септември. Ако е така, може би ще остана в Париж още 13 години. Но съм песимист. Мисля, че страхът и усещането за опасност ще са новото нормално състояние тук.

Не знам как да обясня това на децата си. Те обичат Париж. Приемат се за парижани. Не са живели никъде другаде и постоянно ни повтарят, че нямаме право да се местим другаде. Но не мога да се преструвам пред тях, че всичко е наред. Предполагам, че следващият им мач ще бъде отменен. Обикновено ходим в близкия парк, за да ритаме заедно. Сега, не съм сигурен, че това е добра идея.