Александър Симов е журналист от в. „Дума", който подписа декларация за кандидатурата на Достена Лаверн за европейски депутат заедно с още 30 леви интелектуалци. Нейната книга "Експертите на прехода, българските think-tanks на прехода и глобалните мрежи за влияние" е алтернативен поглед към случилото се в последните 23 години в България и предизвика разнопосочни реакции.
Поискахме мнението на Александър Симов по темата. Отворени сме за други мнения.
В България свикнахме да водим политически спорове като сапунена опера - предимно на личностна основа, с завишена истерия в гласа и моралистично треперещи размахани пръсти. Това не е точно политика, а по-скоро трагикомедия. Докато Достена Лаверн е истински политик.
Тя поведе своята битка, но реши да се прицели в основите на идеологията, която не приема, а не в нейните повърхностни измерения. В този смисъл тя е като ядрен реактор - може и да не го забелязват как работи, но в крайна сметка всяка вечер в домовете има електричество. Същото се отнася и за Достена Лаверн - нейните идеи дадоха сили и глас на част от едно ново и младо поколение да преоткрие себе си като ляво, но без непременно да се припознава в БСП.
Книгата на Лаверн "Експертите на прехода" свърши това, което левицата не успя да направи цели 20 години - да се пребори с неформалните мрежи за влияние, които са се прикрили в гражданския сектор, но действат като идеологически фабрики за промиване на съзнанието. Героите от книгата на Лаверн узурпираха гражданския сектор и с тази маска нахлуха в медиите, а сега вече са като пиявици, от които няма отърване.
Всеки път, когато някой каже нещо за по-висока минимална работна заплата, излиза икономист от ИПИ, който с пяна на устата почва да заплашва с наближаващ болшевизъм. Всеки път, когато някой каже, че трябва да се криминализира неплащането на заплати, излиза някой от "Индъстри уоч" и получава театрален инфаркт от ужас пред медиите. Достена Лаверн освети леговището на вампирите и заради това беше тази гневна, невъздържана, гадна реакция срещу нея. Книгата й изобщо не е едностранчива.
Тя изследва изключително детайлно своите герои, проблемът е, че тя ги вади от мрака и описва истинските им биографии. Именно от Лаверн започна процесът на разобличаване на мрежите на десницата и осветяването на техните номенклатурно-родови корени, тяхното псевдознание, тяхната нарцистична природа, насочена към усвояването на кинти.
В този смисъл това, че я намразиха и обвиниха в едностранчивост е най-добрият показател за това, че ги е ритнала в слабините - и то много силно.
Ако Достена Лаверн влезе в листите на БСП, това ще е ясен знак и за трансформация в самата партия - тоест, че тя почва да гледа към хората вляво от себе си, тези, които са отвратени от самата идеята за този зверски капитализъм, който ни пробутват като непроменяем и вечен.
България отчаяно се нуждае от хора, които са в състояние да водят дебати по големите теми на Европа, а да не газят в блатото на конюнктурните интереси на своята политическа формация.
Лаверн е ляв човек, но не е партиен, което й дава свободата да изразява мисълта си както иска и да не бъде подчинена на партийни догми. В крайна сметка именно това е новото ляво, към което цяла Европа се стреми - един солидарен континент, който не убива национални икономики в името на интереса на няколко банки.
Тук ще си позволя да кажа нещо идеологическо. АБВ, както и други формации търсят електорат там, където такъв няма. Пространството ляво-център е опоскано откъм избиратели, а и вече не са останали кой знае колко много.
Достена Лаверн е в състояние да мобилизира електорат, до който БСП в този си вид не би могла да стигне. Свободна електорална ниша има вляво от БСП - там, където са хората, които преоценяват досегашния икономически модел, които виждат, че пазарната икономика не е универсален отговор на всички проблеми, които с възмущение отхвърлят посегателствата срещу обществените блага, диктатурата на клишето, че приватизацията е отговор на всички проблем, а концесиите манна небесна.
България е продукт на десните експерименти и отчаяно се нуждае от промяна. Достена Лаверн стана глас на тези разгневени хора, защото описа подмолните механизми, по които десните клишета като "жълти павета" се стоварват върху съзнанията на хората. В този смисъл - чрез нея не само левият, но и радикално левия електорат, който сега няма за кого да гласува, може да получи глас.
Dобре де, а не е ли прекалено много патетиката /атомни реактори?!?/, впрегната зада се опише един човек, за когото се твърди, че е премерен и делови?
Абе кво е това Достена Лаверн - яде ли се, пие ли се?
Друго мнение - не ги щем вече тия комунисти. Под никакъв размер и форма. Под никакви имена, даже и вносни като Лаверн. Кое не е ясно???
Книгата на Лаверн е теоретичната основа за оправдание на това, което ни очаква ако Тройната Ламя остане на власт, постепенно Пунизиране на България. Автори като този млад червен крокодил, в Русия са апологети на едно от най-недемократичните и сатрапски режими в Европа и голяма част от света. Нека всички, които и се възхищават се замислят над този факт… колкото до тезата да обясняваш прехода на ченгетата с НПО-тата е просто текст за наивни комундели или обикновени луди като Волгин.
Гледам лицето на този журналист от Дума и се чудя, как така при комунистите, всичко е изписано на лицето...
"... These are her mountains and skies and she radiates And through history's rivers of blood she regenerates And like tha sun disappears only to reappear She's eternally here Her time is near Never conquered but here To tear away at the mask ..."
четейки книгата, човек на първо четене си мисли колко умна е тази Достена, но на второ осъзнава за манипулацията... демокрацията е вносна? ами нима тоталитаризмът не дойде на щиковете на съветските солдати, или др. Ангелова-Лаверн има друго разбиране?
Ау, че гнусна работа. Мама кълве от десницата на видни боклуци, а малкото пишлеме кълне неудобните. И, леле, кои се подписали само - Писарев, Волгин и прочие парцали. Ех, каква политическа безидейност кипи...
Бях любопитен и прегледах книгата (може да се смъкне безплатно на PDF). Мисля, че си заслужава да бъде прочетена от всеки, който се интересува от различните философски (не политикантски, а именно философски) гледни точки към обществените процеси в глобален мащаб. Въпреки че изходните ми позиции съществено се разминават с тези на авторката, лично аз със сигурност ще я прочета по-внимателно при първа възможност. Основното, което мога да кажа още сега обаче, е че заглавието на статията е абсолютно неадекватно. Достена Лаверн и книгата й нямат място в „домашния“ ни политически дебат. Първата ми мисъл беше дали „АЕЦ-ът на левицата“ не е нещо като „тежката артилерия на ГЕРБ“. Не е. Нивото е различно. Но проблемът е другаде. На първо място, това, което в България се разбира като „левица“ – сиреч условно лявото пространство на политическия спектър, монополизирано от идейно шизофренния субект БСП – е нещо съвсем различно от понятието „левица“ в обществата с развита демокрация. Лаверн би могла да се смята за говорител на реалната глобална идейна левица, но не и на българската бутафорна такава. Дори ако приемем, че „левица“ са обикновените хора, които политическата вакханалия е докарала до границата на икономически и социален фалит, книгата (и изобщо мисленето) на Достена Лаверн има толкова общо с тях, колкото идеята за комунистическото общество е имала с населението на полуфеодална Русия в началото на XX век. Някой ще каже – ама нали книгата е писана за събитията в България. Така е. С хаоса на своя полудирижиран-полуинстинктивен преход към демокрация и пазарна икономика България е изключително любопитен обект за изследване от социалните науки. Ненадейно започналият преход ни постави в положението на перманентни оставачи, които непременно трябва да „наваксат“ в области, в които нормалното, стабилно еволюционно развитие отнема дълго време. Бяхме поставени пред реплика на соц повелята от 60-те „Това, което капитализмът е постигнал за векове, ние ще го постигнем за десетилетия“ (цитирам по памет) – само че тоя път трябваше да „постигаме“ капитализма. В резултат на този fast forward режим много от процесите, протичащи постепенно и недоловимо в традиционно развиващите се общества, тук приеха уродливи форми и излязоха на повърхността – а много от тези, които имунитетът на едно здраво общество би ограничил. тук се развихриха безконтролно. Лаверн успешно използва предимствата си (като българка, за нея не само няма езикова бариера, а и добре познава спецификата на българската среда и манталитет), за да изследва този социален експеримент. И намира в него потвърждение на тезите, които си е заложила предварително. Дотук – нищо нередно; едва ли има учен, който би устоял на такова изкушение, и това си е в реда на нещата. Само едно не ми е ясно: дали пренебрегването от страна на Лаверн на неприятната специфика на българската „левица“ се дължи на наивитета на учения-теоретик, фокусиращ се върху общото за сметка на частното (т.е. отказващ се да гледа дърветата в стремежа си да обхване гората), или има някакви користни цели. Или просто авторката е от онези парникови цветя на лявата идеологическа мисъл, които са раснали като Алиса в страната на левите идеи, без никога да са били де факто „ляв електорат“. Надявам се подробният прочит на книгата да ми даде отговор на този въпрос. Както и да е, Лаверн може определено да има аудитория сред научните среди. Би могла да има такава и като евродепутат – при което вярвам, че би била основен участник в разискванията по концептуални (не толкова по практически) въпроси. В никакъв случай обаче БСП не може да си закача Достена Лаверн като брошка на ревера и да се хвали с нея. Въпреки че, с тодорживковското си използвачество, явно това се канят да направят. То би било толкова смешно, колкото ако Съюзът на българските художници започне да се хвали с Кристо. ________ P.S. Любопитно ми е, ако Лаверн бъде избрана за евродепутат в листата на БСП (което е много вероятно), след колко време ще започне да се дистанцира от предложилата я политическа сила. Според мен е неизбежно, въпросът е колко бързо ще се случи.
Забравих да прокоментирам самото мнение, представено в публикацията. Начинът, по който е изказано – пропито с пропагандни клишета, wishful thinking и тъй характерното за българската „левица“ театрално негодувание срещу „неправдите“ – ясно показва в какъв стил ще бъде използвано името на Лаверн. Тя сигурно вече е вписана сред „опорните точки“, а ПР-ите на БСП са доволни от странно звучащото име, което лесно прави впечатление. Тезите в книгата обаче ще се опростяват и изкривяват така, че да бъдат напъхани в прокрустовото ложе на манипулативната реторика на партията – естествено, с оправданието, че така стават „разбираеми за редовите членове и симпатизанти“. Дебат по същество не очаквам да се състои, дори и само вътрешнопартиен: стремежът към глобален поглед върху процесите в обществото не е нещо, което партия като БСП би тръгнала да възпитава сред кадрите и поддръжниците си. Още по-невъзможно пък е ръководната прослойка в партията да признае, че някой самостоятелно работещ, и то в западна среда, може да мисли с много по-широк хоризонт от самите тях, по същите тези идеи, за чиито защитници се представят те. Да не говорим за ревността на близките до БСП т.нар. леви интелектуалци. А ако самата Достена Лаверн разчита на популяризиране на труда й от родните й (условно казано) идейни съратници, най-многото, което ще получи, е публичност чрез мегафони от типа на Александър Симов. И положително ще си припомни поговорката „Кажи ми какви са приятелите ти, за да ти кажа какъв си“. И то със съжаление.