Гледайки мача между Пулев и Кличко (и по-скоро реакциите след това), не мога да не си припомня казусите по дисциплината "Психология на развитието".
В "Психология на развитието" - ние, психолозите, изучваме поне 2 години казуси, свързани с идеята, че всяка възраст има кризи. И успешното преминаване напред е свързано с това - да преодолееш кризата.
Когато човек е дете, има една визия за света. Първата му по-сериозна криза, е когато остане сам и разбере, че вече не е дете, а става отговорен индивид, включително - че носи отговорност за своите деца.
Дали ние, като българи, сме възпитани изобщо да бъдем независими - или дори и като родители си оставяме с мисленето на деца?
Има ли край краят?
Много неща започват като самоцел - само за да съществува илюзията за някакъв резултат. Дали целта на Пулев е била да се боксира, колкото може повече и по-добре, или просто е била да бие Кличко?
Идеята на „Психологията на развитието" е, че човешкият живот е свързан с преодоляването на кризите, както и че няма такова нещо като край, а има само развитие.
Фактът, че Кубрат Пулев игра мач за световната титла е реален и е огромен успех. Но въпросът е - дали Пулев премина през своята Голгота? Преживя ли кризата? Дали като децата ние очакваме, че винаги има край?
Че винаги има Голям Брат? Мафия?
Пулев стана - и „продължава напред" - кризата може би е преодоляна, много неща в България вече са различни. Всички му се възхищаваме, че се изправи на крака след три поредни падания. Това е реално постижение и наистина трябва да заслужи нашето уважение.
Единственият ми въпрос, който си задавам, е дали Пулев (и ние) сме преживели катарзис?
Уважаваме ли се? Защото, нека си признаем - въпросът с „уважението" е голям проблем по нашите територии. Никой не уважава писателя, никой не уважава лидера. Нашите родители - никой не ги уважава, а и родителите не уважават децата си.
Криза на реалността - може би ще кажат възрастовите психолози?
*Авторът е социален психолог и онлайн-експерт.
