Прекрасна непозната,
Когато ви видях за първи път, приковахте погледа ми като чук пирон в чамова дъска.
В този момент нищо, дори клещи и тесла, не бяха в състояние да откъснат очите ми от вашата прекрасна фасада! Кожата ви - бяла като латекс, краката ви, сякаш изваяни на струг, талията ви - стегната като носещ трегер, косата ви - небрежно разрошена от вятъра подобно на баданарка след първа ръка боядисване - всичко във вас беше толкова пропорционално, премерено и нивелирано, без излишни фуги и грапавини, че... кофражите ми избиха!
Да, ще ви призная като пред технически ръководител - всичко във вас беше така майсторски изпипано, че пожелах да мина една ръка по тялото ви. Но един подобен невъздържан жест щеше да бъде по-груб от фадрома, щеше да погази като руски булдозер романтиката на чувствата, които предизвикахте в мен.
Тези чувства се разгоряха с изгарящата сила на оксижен в сърцето ми - и ето че сега аз изливам като бетонобъркачка бетон на плоча душата си пред вас.
Надявам се, че няма да погледнете на мен с критичния поглед на технически ръководител, а с очите на зидар, който вижда и в най-ръбестия камък възможност той да бъде крайъгълен!
Да, аз мога да бъда крайъгълният камък на вашата любов, солидният фундамент на вашето щастие и чувствата ми ще останат бетон докрай.
Дори безпощадната корозия на времето не биха разколебали скелето и дълбоките основи на моята любов. Тя ще остане непоклатимо свързана с вас подобно на дюбел в стена. И един ден, когато булдозерът на смъртта наближи със страшна сила, любовта ни ще се възвиси като кулокран над времето и пространството, оставяйки следа, по-ярка от искра на електрожен...
Искрено, железобетонно ваш: Един строител
