Непосредствено преди Оскарите българският всезнайко влиза в една особено интересна фаза, която може да се определи като „кинокритическата". С настъпването на „кинокритическата" Гошо става по-разбирач от член на Академията, забравя за реалните си проблеми, изнервя се до краен предел от чуждо мнение и започва да бълва аксиоматични размишления за режисура, сценарии, актьорско и операторско майсторство.
Топлите вълни се редуват със студени и резултатът са фейсбук умозаключения като: „Тарантино не става за нищо, само се стрелят и пръска кръв и мозък", „Иняриту ме разочарова, а толкова го харесвах" (има се предвид от „Бърдмен" насам, щото друго негово „киноманът" не е гледал) или „Ридли Скот прави само слаби филми от години".
В началото на 2016-а българските кинокорифеи, за които независимото кино е нещо като независимия депутат, но по-тайнствено, водят ожесточена битка на западния фронт на тема "Оскар" за "главна мъжка роля" 2016-а. Леонардо Ди Каприо и Еди Редмейн, „Завръщането" и „Момичето от Дания" в момента правят във Фейсбук, по масите и из офисите това, което дори пост за Калин Терзийски не може.
Моля, да не се лъжем и да се правим, че режисурата и играта имат някакво особено значение за нас, обикновените зрители (въпреки че допускам, че Лео да може да изиграе ролята на Еди и ни най-малко не си представям Еди да се превъплъти в образа на Глас).
Битката е на полето на сюжета и героите в него.
Откакто свят светува е така - когато има два силни образа, избираме по-симпатичния.
Войната в случая е между алфа мъжкарите и транссексуалните, между суровите трапери и нежните търсещи души, между ясно изразеното мъжко и плахо поддаващото се женско.
И понеже съм прост субективен зрител, а не велик кинокритик-счетоводител от осмия етаж, ще споделя защо единият филм ми хареса, а другият - не толкова.
В началото бе Керъл Кедуоладър от "Гардиън".
Тази жена написа такъв текст за лентата на Иняриту, че филмът веднага ми стана повече от симпатичен, без да съм го гледала. "Завръщането" е безсмислено, болезнено порно" е световноизвестен материал, който може да се сравнява по тъпота само с материал от блога на отчаяна съпруга, въобразила си, че е принцеса, защото не може да готви и харесва перли.
Препратките с "Ислямска държава" и тъжната, ако не беше жалка, феминистка нотка, изразена в "Разбира се, жената не е изнасилена в действителност. Това е постановка. Наричаме го актьорско майсторство. А "Завръщането" наричаме развлечение" затвърдиха представата ми за удивителна глупост и си казах, че предварително трябва да се разгранича от нея.
Дори след като изгледах филма, се скарах с няколко човека заради фразата, употребена от авторката, която искам да наричам Худа Факис Керъл "цялата работа е лишена от смисъл".
Но какво да очакваш от лелка-писарушка, решила, че последствията от това да убият сина ти пред очите ти е "безмислена приказка за отмъщение".
А приказката е за безпределна любов, чест и справедливост.
Приказката е за мъже, които не закусват с мюсли и фрешче, докато потриват брадата си със специално масло за бради с аромат на канела и печена ябълка. Приказката е за оцеляване в името на свята цел. Цел не да бъдеш щастлив, защото си загубил всичко и щастието ти отдавна е закопано и изгнило, а да изравниш везните след най-жестокия удар на живота и да му покажеш, че си по-силен от него.
После изгледах и "Момичето от Дания". Най-нежната и тъжна история за отблъскващ егоизъм, която някога съм гледала.
Женен мъж осъзнава, че всъщност винаги е бил жена. Опитва се да я потиска с костюми и съпружески секс, но тя е по-силна, успява да излезе и "убива" мъжа.
Което е супер, животът на транссексуалните хора просто отнема повече време да намерят себе си и това търсене и намиране на Истината е достойно за уважение. Това е тежка битка, изпитание за силни хора.
Но аз намразих героинята на Еди Редмейн Лили.
Намразих я още докато гледах филма. Защото Лили е чудовищен егоист. Защото нежната, търсеща себе си, плачеща и страдаща Лили е точно толкова жестока, колкото и безразличният съпруг-пияница или самовлюбеният мачо.
Лили нито веднъж не попита съпругата си, трансформирала се после в най-близък човек и посветила живота си на мъжът си, който всъщност е жена: "Как си, добре ли си?"
Нито веднъж не каза "Извинявай, че без да искам така обърках живота ти, извинявай, че те отдалечавам от най-съкровеното ти желание да имаш дете". Не, Лили веднага тръгна по мъже и замечта за собствено дете още след първата си операция за смяна на пола. Накрая на филма исках да плача. Но не успях.
Плаче се за герои, не за егоисти.
