Любен Дилов: Великият български писател, когото забравихме

За добро или за лошо Любен Дилов-син е едно от добре познатите имена в българската общественост. Колко обаче знаят кой е Любен Дилов-баща.

Един от най-талантливите български писатели остава в сянката на времето.

Дали заради факта, че така и не попада сред изучаваните произведения по литература или защото някой е решил, че фантастиката е литература втора ръка - Любен Дилов не получава достатъчно признание, каквото обаче намира навън.

За него се изказват братя Стругацки, наричайки го "един от най-ярките представители на философската фантастика". Автор е на над четиридесет книги-романи, сборници с разкази и новели като повече от 30 негови книги са преведени на над 10 езика, включително в Япония и Китай.

На практика Любен Дилов е основоположник на българската фантастика по социалистическо време. Тогава писатели като Георги Илиев и Емил Коралов са забравени, а Светослав Минков е принуден да се отрече от ранните си "диаболични" произведения. Негласното вето над фантастиката е пробито от Любен Дилов.

И макар след него вратата да е отворена и да започва много по-масово четене на книги в този жанр, той все още остава неразбран за мнозина. Това обаче не намалява ни най-малко реалната стойност на произведенията - и на Дилов, и по принцип.

За цялата си кариера той печели две големи европейски награди за фантастика - награда на международното жури от конвента „Соцкон“ в Полша за цялостен принос в жанра на научната фантастика (през 1973 г.) и  специална награда за литература от "Еврокон" за романа "Пътят на Икар".

Книгите му могат да накарат всеки да се замисли сериозно "за нещата от живота", нищо че сюжетите се развиват някъде в далечното бъдеще или дори извън планетата:

- "Лоц, не ви ли е идвало на ум, че всичките тия звезди и галактики нарочно изглеждат така малки, за да се чувства човекът голям?" (из "Пътят на Икар")

- "В нашия пълен с парадокси свят трябва да признаем и парадоксалността в развитието на познанието ни. Грешната мисъл, например, има същата положителна стойност, както и правилната. Дори е по-ценна. Създаваните от нас грешни хипотези спестяват лутаници на ония след нас и по този начин ги правят по-умни. А това не е малко, нали?" (из "Пътят на Икар")

- "Носейки се все напред и напред, човек, изглежда, е осъден постоянно да тъгува за своето минало." (из "Пътят на Икар")

- За разлика от множеството животински и насекомни видове, където женската веднага прогонва или убива, или дори изяжда самеца, щом си изпълни предназначението, жената великодушно оставя мъжа край себе си до края на живота му. Ето това великодушие той инстинктивно не може да й прости! (из "Библията на Лилит")

- "Добрият човек навсякъде по планетата биваше мачкан, потискан, поробван, убиван и аз бях готова да се откажа от теорията си за добряка като вреден за обществото." (из "Библията на Лилит")

- "Само на инженера от миналото това досадно повторение като че ли не подействува или, по-точно: подействува му по един трудно обясним начин. Той се хилеше злорадо през цялото време, а накрая изрази желанието си да уринира. Професорът го накара да повтори странния си израз и още повече се озадачи, защото се оказа, че нежеланият гост от миналото не желаел да пикае изобщо и както е прието, а тъкмо върху тяхната техника. Това, разбира се, не можеше да му се разреши, защото щеше да бъде вмешателство в съвремието." (из "Недовършения роман на една студентка")

- "Бог - това са нравствените сили. Техният двигател и тяхната самоцел. Богът е още търсеното единство между живото и неживото в природата, той е още липсващият смисъл на Вселената" (из "Тежестта на скафандъра")

- "Ние си въобразяваме, че сме взели пред вид интересите и на непознатите ни цивилизации, които бихме срещнали някога. Обявяваме принципи за ненамеса в еволюцията на другите, за сътрудничество само в празното пространство, за овладяване само на незаети космически тела, лежащи извън пространствените интереси на определена цивилизация, но… но си запазваме правото да изучаваме всичко и всички. А какво ще рече да изучаваш? Та това е първата стъпка към завладяване. Ето, ние идваме, за да установим контакт, но ако тая цивилизация не се нуждае и не желае такъв контакт? Ще се върнем ли, или ще ги принудим към контакт? Отговорът е излишен, защото е все едно. Самото ни идване тука е вече принуда към контакт. Контактът е установен и никога не ще бъде вече прекъснат, защото нито те, нито ние ще можем да си върнем спокойствието, след като сме научили за общото ни съществование в тая част на Галактиката." (из "Тежестта на скафандъра).

- "Богът - това е нашият разум, нашето оръжие против природата. Вие сте длъжни да останете на страната на Големия разум, защото той е наш общ разум и наш общ бог." (из "Тежестта на скафандъра")

- "Само около двайсет на сто от самоубийците изобщо оставяли предсмъртни писма. Това били хора, които не виждали в смъртта си окончателния край, а гледали на нея като на акт за въздействие върху околните им." (из "Педагогическата машина")

- "Свободата не се брани с бягство" (из "Педагогическата машина")

- "Дали и онзи разум край Девица-70 я виждаше по същия начин? Наистина ли истинското слепване на нещата във Вселената настъпваше, когато се появеше надеждата? Тогава ли тя ставаше така одухотворена и доброжелателна към човека? И само човекът ли или разумът изобщо я превръщаше в единен емоционален свят, в който имаше място и за киборги, разбира се, макар и не като участници в постоянното й лудешки забавно представление, а като зрители в някоя мъничка, странична ложа?" (из "Да избереш себе си")

- "Той проведе съвещанието, без нито веднъж да се усмихне, без да похвали когото и да било, без да изрази недоволство от каквото и да било, но в думите му всеки миг звучеше спокойната неумолимост на знаещия и взискателен ръководител, ободряващата увереност в успеха, непоклатимото доверие в хората и една стесняваща се от себе си обич към тях. И те излязоха от кабинета му, както излизаха винаги, с ясното съзнание за свършеното и за това, което трябва непременно и в срок да се свърши." (из "Многото имена на страха")

- "Той съвсем изведнъж, още щом се събуди, съзна, че ако тези хора искаха да му направят нещо лошо, отдавна можеха да го сторят, защото имаха пълна власт над него. Тази мисъл го успокои и заедно с продължителния сън възвърна крепкостта на неговите нерви." (из "Атомният човек".

- "Участвах в хиляди безсмислени битки. Като повечето мои съвременници пропилях сили и време в бурни компании, досадни политически бръщолевения и безплодни спорове. Но винаги съм вярвал, че на хората, дори на вятърничавите като мен, е съдено да летят сред звездите. Гответе се за това време. Аз се готвех 80 години..." (из "Вятърничава автобиграфия", писана по повод 80-годишнината му)