"Ако до всяко добро същество, застане поне още едно, тогава, тогава, ще започне такъв живот, че само си викам "Дано!"", пееше едно време Богдана Карадочева. Нейните надежди днес продължават да изглеждат невероятно и далечно, като просто добро, но не много реалистично пожелание.
Всяка година на 6 септември, годишнината от Съединението, продължаваме да си говорим едни и същи неща. Как днес обединението не трябва да бъде просто куха дума, как не трябва да остава само като нещо от славното историческо минало, как обединени можем да постигаме велики неща...
Политици от всички краски и спектри на политическата дъга се изреждат да говорят на днешната дата приблизително едни и също неща - химни за обединение с прикрита в тях жлъч към противници и опоненти.
И все пак светът е такъв, какъвто е - по-разединен от всякога. Либерали и Консерватори, Запада срещу Русия, десни срещу леви, вярващи срещу атеисти... Не е само в България. В една голяма част от света, ако не и целия свят, разделението продължава на различни и разнообразни принципи. И всеки дърпа в своята посока като единствената правилна възможна.
Някои наричат този процес "трибализъм" - от английското tribe - племе. Идеята зад днешния прочит на този термин е склонността на хората да влизат в "племена", да се обособяват с принадлежност към дадена социална група, придържайки се към нея и идеите й, независимо колко адекватни са те.
Това е идеята за разделението на света на "наши" и "чужди" в категорични краски.
Ако твоето племе изрази дадена позиция или идея, тя се подкрепя независимo от доказателствата за нея (или от липсата им). Междувременно всичко, което идва от противниците, бива оплюто и критикувано, без да се разгледа наистина.
Ако "нашите" хора казват, че нещо е правилно, то значи неминуемо е правилно и това не се подлага на съмнение. Ако "другите" казват, че нещо е истина, то твърдението им се подлага на жестока критика от типа "както Дяволът чете евангелието".
Трибализмът е смъртта на рационалното мислене за сметка на "поддържането на своите", явление, което засилва лоялността към дадената група за сметка на личното мнение. И по-лошото е, че в повечето случаи това се случва изключително подсъзнателно.
В крайна сметка се стига винаги до едно и също място - създаването на една неоправдана групова гордост и чувство на превъзходство, основаващи се единствено на принадлежност към дадената група. Самата мисъл, че "твоите" може и да грешат, бива изключена от списъка с възможностите.
И това го виждаме постоянно в политиката и в обществения живот. В медиите, които четем, и медиите, които оплюваме. В политиците и обществените лица - онези, които поддържаме, и онези, на които не вярваме въобще.
Някой би казал, че това е нормално. Че сложният свят, в който живеем в момента, където сме заринати от информация и всичко е на една ръка разстояние, да разделяш света на черно и бяло е нещо необходимо. Че е по-лесно да се придържаш към общото мнение на групата, отколкото да го подлагаш на съмнение. Че е по-лесно да критикуваш противниците, отколкото своите, когато смяташ, че може и по-добре.
Нещо повече, днешната култура сякаш изисква от индивидите да имат мнение за почти всичко - политика, международното положение, екология, актуалните събития от деня. И рядко можеш да си позволиш да кажеш "не знам", тъй като ще изглеждаш невеж в очите на околните. Затова си избираш една група, на която да се довериш, защото позициите им ти звучат логично чисто на емоционално ниво.
Във всеки случай, резултатът е налице - разделение, ехидни нападки, измисляния на прякори и определения и т.н.
Сега нямаме ясен национален идеал, за който всички да можем да се съгласим и около който да се обединим въпреки различията. Няма я тази спойка, която да помогне да се почувстваме едно, а не просто граждани на една и съща държава.
В такава среда, когато не идеите, а чувството за принадлежност ръководи процесите в обществото, какво обединение и съединение да има? И дори девизът, изписан на герба и на Народното събрание започва да звучи кухо...
