Наскоро се случи така, че имах малко по-близки отношения с органите на властта. Знаете, човек и добре да живее, попада в някое районно. Фокусът тук не е колко е хубаво да прекараш няколко часа на пейка до травестит. Нито колко е приятно вдигнеш скандал, че няма да те закарат до дома, след като са те прибрали. Става дума, че разбрах, че полицаите не са точно полицаите от вицовете – четирима въртят масата, за да завинти петият крушката.
Истинските никак не са смешни. Но не защото са страшни, а защото са тъжни.
Откакто влязохме в Европейския съюз, безобразията по районните намаляха правопропорицонално на делата в Страсбург. Онези истории за бонбона в бузата и влаченето на хора по пода, всевъзможните гаври с арестантите т.н. може и да са не изчезнали съвсем, но честотата им със сигурност в намаляла.
В РПУ-тата вече няма "трамвайче". Възможно е дори проститутки да си тръгват от районното, без да са поработили на негова територия. Това обаче никак не промени презрителното отношение на хората към полицаите.
Онова, за което масово ги мразим, е ясно. Гнилоч от корупция на дребно и на едро, полицейско насилие, простотия пр. Но зад тези видим неща стои един гротескно обезсърчаващ фон: нашите полицаи са смазани, тъжни, грозновати, кривоврати, с вехти униформи, носове на капиляри, отпуснати кореми, мръсни нокти…
Имат ограничение от 8 литра на горивото, което прави автомобилното преследване абсурдна идея. Районните са мизерни, студени, в РПУ-то в Студентски град държат веществените доказателства в кенефа, а това на Асен Златаров миреше на градска тоалетна.
Нашите полицаи са засрамени, наведени, жадни за по 10 кинта, с овчи погледи и изнурени тела.
И не всички от тях са виновни за това. Държавата не обича своите органи на реда. Средата, която им е създадена, не ги провокира да са добри в работата си, те се носят по една инерция и масово спират да си вършат работата. Онези с по-висок интелектуален капацитет бягат от тази професия, а „да ни пазят“ остават едни примирени, нещастни хора с ниски заплати и униформи с дъх на мухъл.
Те се червят от неудобство пред нормалните хора за това, че нямат достатъчно дрегери за алкохол и наркотици. Не се гордеят с професията си, а скромната им власт им дава криле, които обаче се топят под условията, в които могат да я упражняват.
Ако сте ходили из Европа, може би сте виждали патрулиращите полицаи в повечето големи градове там.
Испанските ченгета приличат на извадени от кориците на календар на женския Playboy, а италианските с техните Lamborghini-та карат жените да искат да бъдат арестувани. В Щатите тамошните „катаджии“ прекарват по пет минути в гласене на шапките на главите си, за да може като отидат при спрения шофьор, да внушават уважение и страхопочитание дори само с вида си.
Българските са притеснителни не защото имат пищови в кобурите, а защото не се знае дали от униформите им човек не може да хване краста. И това е сериозен проблем. Защото ниското самочувствие в професия, която предполага сблъсъци с престъпници е пагубно.
И ако държавата не подпомогне тези вяли отегчени служители на реда, не се чудете следващия път, когато някой ви открадне лаптопа от колата и никой не си направи труда да го намери.
Я стига глупости! Като не желаят или не могат да си вършат работата, да идат да копаят на дядо си нивата.
До Паяка. Не всички са от село, като теб, за да имат ниви там.
На теслата дръжката, в традиционно селска държава, щом дядо ти е нямал ниви, значи е бил гольо. И по същата традиция и ти ще си ратай и измекярин, заядливецо.
Ау, горките полицаи, много са тъжни, бе.Как да ги развеселим? Многолесно, дай му двайсетачка и ще се ухили с 32 зъба. А защо, моля, трябва да ги развеселяваме? Защото легналите полицаи вършат повече работа от ходещите ли? С какво са заслужили нашето съчувствие? Защото намалели случаите на полицейски произвол след дела в Страсбург. Айде, нема нужда. делата в Страсбург ги печелят главно цигани, чиито банди полицаите с похвална съобразителност избягват, за да се правят на герои пред студенти и пенсионери. Ама държавата не се грижела за тях и затова ходели засрамени, с увиснали кореми, черни нокти и униформи, от които можеш да хванеш краста. А за кого се грижи държавата? За учителите ли, за лекарите ли, за учените или за пенсионерите? Шкембетата им са увиснали от ояждане и лежперлък,ноктите им са черни от липса на елементарни хигиенни навици, а краста може да хванеш не от износена, а от непрана униформа. Ами дайте да се организираме в доброволни отряди, да им чистим ноктите и перем униформите. А за срам не ми говорете. В моята младост имаше една поговорка: от умрал писмо, от тъпан прах, от милиционер срам. Такива чудеса никой не е виждал. И, мине, не мине време, излизат на протести за заплати. А кой от тях би заработил и 300-та евра, които получава извън полицията. Плюс униформи, бонуси и 20 заплати при ранно пенсиониране. Плюс минимални изисквания и отговорност.
Някъде в началото на 90-те в родния ми град обявиха, че набират желаещи за работа в полицията. Условията бяха: завършено висше образование и запасна офицерска длъжност, след уволнението от казармата. Тъй като отговарях и на двете, а годините бяха трудни и се лутах от една към друга работа, реших да опитам. Естествено, като за начало, беше необходим медицински преглед, осъществен от ведомствения лекар към съответното полицейско управление. Прегледът беше елементарен - височина, тегло, кръвно, въпроси за определени заболявания. Изпратиха ме да си ходя и да чакам повикване за следващите тестове - физически и психо. Обадиха ми се след 4-5 дни да се явя в медицинския кабинет. Останах безкрайно изненадан, че не отговарям на стандартните пропорции за наемане на работа в полицията. Т.е. при височина 182см, тежах невероятните, според лекаря 92кг, при това беше февруари, а докторчето ме претегли с все дрехи, що имах на гърба си. Добре, че обувките поне си бях събул, иначе докторът можеше и да колабира при ненормалното съотношение височина/тегло, което би се получило. И, не щеш ли, точно в момента, в който коментирахме дали индивид с мерките на Арнолд Шварценегер, не в годините, когато стана Мистър Олимпия, би се класирал за работа в точно това РПУ, вратата се отвори и влезе полицай. Но не просто полицай, а полицаище. Дали не се позавъртя за да мине през вратата не забелязах, защото бях с гръб. Дошъл за аналгин, че го боляла главата. В този момент благодарих на докторчето за отделеното време и пожелах успех на управлението с наличните кадри, кимвайки към току що влезлия, врътнах се и затворих завинаги тази страница от живота си. От тогава съм спрял да вярвам в обективността на всичко свързано с полицията ни. За съжаление.