Остана ли нещо мъжко в теб, професоре

Професоре, професоре,... ех, професоре. Гледах ти резила, професоре. Но не се смях като другите, професоре, тъжно ми стана. Защото знам, професоре, че алкохолизмът не е причина, а следствие. Давиш гузна съвест, професоре, и поливаш заупокойно мъжкото в теб.

Не така ги виждаше нещата преди време, нали, професоре? Обещаха ти постове и власт, а ти дадоха само фасада. И вместо власт, робство ти сервираха. Да казваш каквото ти кажат, да пишеш каквото ти наредят. Да тровиш народа с лъжи и да го разединяваш.

И то кой, разни голобради псевдоинтелигентчета, ограничени мозъци, докопали се и заграбили властта, такива дето не диплома, а до университета не би ги допуснал... ако имаше власт за това. Мъчи те това, професоре, съня ти пъди нощем и очите свежда денем, да не можеш човек в очите да погледнеш.

Жалееш изгубени идеали и излъгани илюзии, тях давиш в чашката. Вярваше в партията и социалистическия идеал, а се оказа, че зад нея стоят най-върлите капиталисти, а него, идеала, го използват най-продажните блюдолизци, за да държат в заблуждение народа, докато трупат милиончетата си. И ти си им слуга, професоре. По-долен от тях те направиха. По-нисък от онова, което най-много презираше.

Лошо, професоре, и изход не виждаш. Щото съвестта си няма как да я удавиш, загине ли тя, умираш и ти. Щото съвестта върви, професоре, ръка за ръка със себеуважението. Сам себе си се мъчиш да удавиш, защото се презираш. А съвестта крещи от килията и мъжкото не ще да умира, колкото и да ги поливаш.

Любопитно ми е, професоре, останало ли е поне малко мъжко в теб? Да излезеш на всеослушание, да удариш по масата и да си кажеш кой, как и защо сложи окови на душата ти. Да ги разобличиш публично, да удариш поне веднъж с юмрук по надменната им фасада, дето всеки ден залива народа с лъжи и празни обещания? Да бъдеш мъж, професоре, поне веднъж в тоя скапан живот, можеш ли?

Не искам да те подвеждам, професоре, няма да те лъжа. Ще загубиш поста и фасадата, ще загубиш и онези, дето само ти се правят на приятели, но на практика ти се умилкват, та да намажат и те от ореола на титлата ти, но ще спечелиш свободата си, онази свобода, дето ни прави мъже, професоре, като вълка от баснята, дето овреме видял протрития от каишката врат на кучето и му теглил една майна. Предпочел да бъде гладен вълк, вместо сит помияр.

Ще спечелиш себеуважението си, професоре, да можеш да ходиш по улиците с гордо вдигната глава. Ще паднеш и ще видиш, че онези долу са повече хора от онези горе, щото този долу, комшията който те гледа навъсено и ти завижда сега, но не го крие, не е лицемер като онези горе, каквото му е на душата, това му е на лицето, но проявиш ли се като мъж, той първи ще дойде да стисне ръката ти, защото и той е мъж, а мъжете и да се мразят, поне се уважават. Щото омразата е нищо пред презрението към меките китки, дето задника си продават за някое постче или титла.

Останало ли е нещо мъжко в теб, професоре?