Има определен носталгичен сантимент в идеята за безплатно висше образование. Назад, назад, допреди времето, когато "цените още беха идеални, а Ъпсурт не беха толко комерсиални".
Назад, назад, когато доматите бяха домати, колбасът беше колбас, мъжете бяха мъже, жените бяха жени, бозата беше жълти стотинки, младежите поздравяваха... и нямаше вайръл видеа от митинги, в които социалистически лели да крещят на микрофона "Кой ще ни даде пари?".
"Кой ще ни даде пари?!" представлява реалната същина на редица проблеми.
Една проста истина, която носталгиците по "едно време" и днешните радетели на безплатни услуги обичат да пренебрегват, е, че нищо не е безплатно. Когато държавата заплаща дадена услуга, тя обикновено държи монопола върху нея и определя структурата, съдържанието и качеството ѝ едностранно.
А средствата за реализацията на тази услуга все така излизат от джоба на гражданина, просто се удържат при източника и преценката как да се разходват остава извън правомощията му. Иначе казано, получаваш много по-малък дял от реално заработеното си възнаграждение, но пък имаш "безплатни" неща.
Вероятно ще се караме поне още 35 години дали така е хубаво, или не.
Нищо не би било безплатно дори и хипотетично извън условията на стоково-паричния обмен, дори ако парите изобщо не съществуваха. Времето и усилията, инвестирани в производството и предоставянето на дадена услуга, са винаги налице.
Именно те представляват стойността ѝ, дори ако тя нямаше цифрово изражение.
Не съществува феномен като безплатно висше образование.
Може да има само образование, което е безплатно за студентите (до определена възраст!), за сметка на факта, че всички останали инвестираме в него. И, да, на мен тази сделка ми звучи справедлива, поне по две причини - целесъобразна и хуманна е.
Най-компетентните възможни лекари, юристи, инженери и учители биха били по-полезни за едно общество от лекарите, юристите, инженерите и учителите с най-платежоспособни родители. Инвестицията във висше образование не е невъзвратимо плащане, което отива за непознати хора, напротив.
Инвестиция в бъдещо сигурно събитие е. Способни специалисти със сигурност ще ти потрябват, по един или друг начин.
За сравнение, социалните и здравни осигуровки са плащания за бъдещи несигурни събития - не е речено нито че ще родиш, нито че ще останеш без работа в даден момент, нито че ще доживееш пенсия, или че някъде по пътя ще се разболееш от конкретно заболяване, което минава по НЗОК.
Там личната полза повече остава на заден план спрямо обществената.
Наред с това, наративът "повече българчета за България" е леко несъвместим с идеята после да оставим тези българчета "да се оправят както могат".
Да, "най-умните и кадърните" сигурно могат да получат стипендия, но всъщност не е нужно да си най-умният и най-кадърният, за да си просто умен и кадърен и да разполагаш с равен достъп до образование.
Да, можеш да си осигуриш достъп до образование, когато практикуваш на пълен работен ден някаква форма на неквалифициран труд, но що за аргумент е "аз бачках като вол в колцентър и криво-ляво добутах до диплома"?
Реваншистки аргумент, че щом ти си страдал, значи трябва и другите, или емпатичен аргумент, че следва да се подобри неприемливата ситуация, в която ти самият си се намирал?
Парадоксът да не можеш да посетиш лекционен курс, защото през това време работиш, за да заплатиш записването на курса, дава достъп до образование, да. Обаче този достъп не може да се нарече равен.
И преди да зейнем, че те някои студенти така или иначе не ходят на лекции, защото не ценят образованието, за което родителите им плащат, да си дадем миг да помислим, че точно оттам идва "неравното".
Всъщност отговорността за поведението на студентите рядко следва да се търси пряко от самите студенти.
Нито за това, че влизат твърде лесно или излизат твърде лесно без реално придобити знания - това е отговорност на училищата и университетите. Нито за това, че "в днешно време вече всеки има диплома", а се реализират най-лесно тези с наследствените бизнеси - това е споделена отговорност на семействата, университетите и бизнесите.
Нито за масовата реализация в скучни аутсорсинги, вместо по специалността. Нито за злокачественото възпитание, вследствие на което някои са изпратени "да учат за висшист" с последните модели маркови дрехи, телефони и автомобили.
Нито за това, че се възползват от предоставеното от Студентски град - не в тяхна отговорност може да се вмени създаването за пространство за младите, изградено от чалготеки и дюнерджийници, вместо от библиотеки, спортни съоръжения, паркове и научни центрове.
Най-малко пък за един от най-усилените контрааргументи срещу безплатното образование - че крие риск хората да се записват фиктивно, за да получат социални придобивки като например правото на общежитие.
Разбира се, че би било проблем това да се случва. Ако обаче на младите хора масово се налага да се записват в университет фиктивно, за да си осигурят достъп до оскъдно място за живеене, проблемът за спешно адресиране отново не е поведението на младите хора.
Търсенето на вина у тях ми напомня за следната история: на мое старо работно място директорът на компанията беше решил да въведе ходене до тоалетна с чекиране на карта за достъп. Опасяваше се, че служителите стоят твърде дълго в санитарното помещение, за да си почиват, и искаше да приспада престоя от работното им време.
Подходът му загърбваше очевидната нужда да помисли какво не е наред, че на хората в екипа масово да се налага да се крият в тоалетната, за да отдъхнат. Рядко обаче избираме да си зададем правилните въпроси. Като например този...
Дали "безплатното" за студентите висше образование би било безплатно наистина?
Защото на теория средното образование също е безплатно. На практика обаче учебните пособия са все по-голямо предизвикателство за семейния бюджет.
Частните уроци, оставащи почти изцяло в сектора на сивата икономика, са отдавна превърнати в негласна задължителна практика, ако се търси по-задълбочено развитие в определена дисциплина и дори адекватни шансове за влизане в добра гимназия или университет.
А родителските срещи предлагат методи за събиране на финансови постъпления, върху които частните съдебни изпълнители и колекторските фирми биха могли да си водят бележки. При все че не всеки родител на дете в училищна възраст има обективната възможност да си позволи изброените плащания.
На теория и НЗОК предлага широк набор от безплатни здравни услуги на осигурените лица.
На практика обаче някои от най-качествените специалисти по проблема ти изобщо не работят "по каса". За часове, за изследвания и за манипулации по НЗОК обикновено се чака месеци, което при спешност на проблема те принуждава да си платиш.
Огромна част от здравните нужди не се покриват от осигуряването.
Минаването по направление за нещо повече от контролен преглед стандартно е обвързано с безумни изисквания като това да постъпиш за тридневен престой в болница, ако ти се налага 10-минутна манипулация или по-обстойно изследване. Но можеш да платиш процедурата и да те пуснат да си тръгнеш.
А логичната практика да те оперира или изражда лекуващият ти лекар се заплаща отделно като няколкостотин лева за "избор на екип".
Ако и безплатното висше образование ще е толкова безплатно, както подозирам, то тогава една такава промяна действително би била предимно популистка.
За да не бъде, има нещо дори по-важно от наличието или липсата на такса, а именно качеството на образованието и условията, при които то се предоставя.
Защото безценното също е нещо, за което не се заплаща, но нашето безплатно тук повече ми звучи в стил "като за без пари". Поне ако съдя от наблюденията си върху образованието по хуманитарни специалности у нас.
Като човек, завършил и държавен, и частен университет, бях учудена да чуя да се твърди, че издръжката на един студент е еднаква по стойност на двете места, просто зависи кой я покрива.
Безценното в държавния университет бяха колегите ми и шепа достойни преподаватели. Всичко останало - като за без пари.
Не говоря за липсата на отопление или липсата на осветление и хартия в тоалетните, макар че ако напреднем още едно-две стъпала на развитие, е редно и за това да се говори.
Визирам учебната програма, която над трийсет години по-късно не беше надскочила Перестройката, неизползваните вече комуникационни технологии, които изучавахме, липсата на учебници, вечно затворената библиотека.
Фактът, че изпит върху цифром и словом 21 страници лекции минаваше за най-трудния през цялото следване.
Случаите, в които отивахме във факултета в осем сутринта, за да открием, че няма да имаме лекция, и се местехме в съседното кафене, за да открием именитите си професори да пият там уиски.
Думите, с които ни посрещнаха - че няма смисъл от специалността ни и по-добре да ходим да си я учим на терен - после четири години бяха защитавани достойно.
Образованието ни се случваше помежду другото, като за без пари, като за Бог да прости, като работа на служител в предизвестие, като разпродажба на магазин в ликвидация...
Диаметрално противоположно, частният университет даваше всички възможности за обучение в сериозна и уважителна среда по най-съвременните теоретични и практически стандарти - на всички онези малцина, отишли там за образованието, а не само за дипломата.
Аз стоях между тези два ВУЗ-а, досущ Крали Марко, който в студентския бисер бил стъпил с единия крак в Беласица, с другия - в Огражден, а по средата се извисявала Самуиловата крепост. И си мислех, че истината, както обикновено, е някъде по средата.
Днес, когато свръхпроизводството на дипломи е свалило стойността им почти до тази на лева при Виденов, държавната работа и социалната работа отблъскват младите с крайно непривлекателни трудови условия, а свободният пазар все повече предпочита сам да образова не хората, а кадрите си, ние отново сме заети с по-несъществените аспекти на темата с образованието.
Като да врем камери в лицата на объркани студенти по празници и да ги питаме "Вие знаете ли каква дата е днес? Кой е Хаджи Димитър? Избройте три произведения на Вазов?".
Като да обясняваме с какво студентът тежи на обществото и какво студентът не заслужава, забравяйки да помислим, че абсолютизмът на идеята "всеки да се оправя сам" рано или късно ни застига, когато ние самите най-много се нуждаем от солидарност.
Вместо да се фокусираме върху това как висшето образование да бъде релевантно на действителността, качествено, справедливо, и едва тогава, да, безплатно за студента.
