Могат, но не правят нищо

Миньорите са по-особена категория. Именно от миньорски стачки или протести са започвали много революционни промени в обществените пластове по света. И за това си има обяснение. Трудът на тези хора е едновременно един от най-изнурителните, най-рисковите и най-мръсните. Затова трудности и тежки условия няма как да ги уплашат. Същевременно работата им е екипна, като грешката на един лесно може да причини гибелта на мнозина – затова са привикнали на дисциплина и отговорност. Пак затова си имат доверие и разчитат един на друг по начин, който е типичен по-скоро за действаща армия, отколкото за цивилния живот. Това усещане за принадлежност към една по-особена общност се разпростира и върху семействата им, а и до голяма степен върху всички живеещи в т.нар. „миньорски“ населени места. Наистина, от миньорските среди няма да излязат някакви нови идеи или концепции, нито политически лидери-визионери: самата професия е такава, че там не може да се търси кой знае какъв интелектуален потенциал. Тези хора обаче са много по-здраво свързани помежду си в сравнение с другите социално дефинирани общности; ако решат да протестират, те могат да се мобилизират по-бързо, да действат по-задружно и да упорстват по-дълго от всички останали. Вследствие на тази специфика те рядко се намесват активно в политическия живот (не само у нас, а и по света). Но пък ако се намесят, това е сигурна индикация, че някакъв обществен проблем е станал непоносим. И те не се намесват, за да „изокат“ и да се разотидат, а за да постигнат наистина промяна. За разлика от повечето други множества, формиращи се под влияние на обществено-политически дразнители, миньорите не са нито просто струпване на индивиди, нито тълпа; те са организирана (макар и често инстинктивно, и без ясна йерархия) маса от хора. На всичкото отгоре са и концентрирани по териториален признак, което прави връзката между тях още по-здрава. Ясно е защо всяка власт внимава какво правят миньорите и гледа да не ги дразни излишно. Червените партийни протекции на Ковачки се дължат на факта, че той е поел задачата да държи миньорите под контрол – и поне до момента очевидно я изпълнява съгласно договорката. А това е от полза за цялата политическа прослойка, затова дори и опонентите на БСП се държат твърде компромисно с него. Лично аз нямам преки наблюдения, но бас държа, че хората от миньорските населени места могат да разкажат много истории как по-будните сред тях са или купувани, или сплашвани, или прогонвани. Систематично и последователно. Разбира се, това става достатъчно внимателно и ненатрапчиво, за да не даде повод за недоволство. Магазинът с празните рафтове е точно дозиран психологически натиск: целта е хората да свикнат да се радват, когато след часове чакане получат по килограм месо – а това неусетно, но неотклонно мачка самочувствието им. Идеята е, че човек без самочувствие трудно ще се реши да протестира – или ако го направи, то ще бъде на първо място за нещо, за което лесно може да бъде залъган. Да се напълнят празните рафтове е елементарна задача за всеки по-разтропан управител на магазин. Но те стоят празни, за да мислят хората за тях, а не за това, което се случва в София и другаде в страната (камо ли в Европа и по света). И ако избликне недоволство, то да бъде лесно обезсилено, като просто се напълнят рафтовете – или други подобни дребни „отстъпки“. Тъй че не бих се изказал толкова категорично, че миньорите си заслужават да бъдат „при другия добитък“. И те имат вина, разбира се (пасивността в демократична по устройство държава не може да има извинение) – само че основната вина бих търсил у Ковачки, слугите му в местната власт и партийните му покровители. Виж, това за добитъка с чиста съвест бих го казал за феновете на Бареков. Миньорите са (и винаги са били) подложени на непрекъсната, планомерна и целенасочена обработка, за да не надигат глави. Те няма къде да избягат. Барековчетата обаче сами са се лепнали на мухоловката, никой не ги е натискал. И те са само един от множеството примери за хора, лепящи се по собствено желание върху всякакви съмнителни обекти. Колкото и да ми е неприятно да го призная, тезата за „некачествения матриял“ до голяма степен е вярна. Само че този „матриял“ далеч не е хомогенен, нито е поставен навсякъде в еднакви условия – и е коректно това да се има предвид, когато се раздават обвинения.

Мисля си, че проблема не опира до миньорите, а до съвременното западно общество като цяло. Ако се съберем и организираме можем да построим Вавилонската кула, но още от библейски времена говорим на различни езици. В повечето случаи революциите в историята са били съюзяване в името на оцеляването и гарантирането на екзистец минимума. Днес когато в нашите общества личното оцеляване не е поставено под въпрос и погледите са насочени към подобряването на положението на индивида, е много трудно да събереш значимо мнозинство в името на някаква кауза различна от персоналния интерес. Може би спортните фенове са единствените, които демонстрират нещо подобно, но спортния терен е сцена, компенсираща дефицити в битието на цялата общност. Миньорите са вероятно 1-2 % от всички гласоподаватели, така че нека не си търсим изкупителна жертва, защото проблемът е наш и ако трябва да го формулирам бих попитал, ние общност ли сме или само населяваме тези земи по случайност или принуда без да ни е грижа за другите и за завещаното от дедите и бащите ни?

не само какво са ни завещали, а и какво ще завещаем ние, и какво ще остане след нас по тези същите земи и територия?