Как да реагираме, когато други хора имат постижения

На никого не му е приятно, когато някой друг се изявява, прави готини неща или хване, че блесне с нещо.

Какъв българин сте, ако в такива кофти ситуации не се опитате максимално много да омаловажите чуждия успех, докато бодете пресолен домат на пейката пред блока и коментирате международното положение с нормални хора като съседите?

Така де - те пият ракия всяка вечер с вас, а не се правят на интересни да имат кариери, амбиции и постижения.

" - Глей го па тоя, к'во като е учИл езици и к'во ходи да изхвърля разделно, все едно не знаеме откъде е."

Ясно е, че няма как някой да е по-умен, по-хубав, по-кадърен и по-голям разбирач от вас.

Освен това правенето на готини неща като това да имаш професионална реализация, образование, хоби, да се занимаваш с благотворителност, спорт и да общуваш с умни хора в същината си няма никакъв смисъл, ако човек не изкарва пари от тях и няма кола, и пари в сак в багажника на колата.

То успехът се измерва в пари, не в някакви изгъзици.

Тоест, какво ще се прави толкова тоя на много отворен и интересен, като само се развива и усъвършенства? Ето как да реагираме, в случай че около нас хора вземат, че постигнат нещо в тоя живот или пък блеснат за момент:

Никак. Не реагираме никак.

Все едно нищо не се е случило. Просто си пием мастиката и си качваме холестерола с бирени пръчки, както във всеки друг нормален ден. Това е най-доброто.

Ако все пак стане дума за постиженията им, защото някой е дръзнал да ги коментира, игнорираме чутото или рязко сменяме темата. Все едно не чуваме какво се говори, дори това да не изглежда логично и адекватно. К'во ти пука?

Опитваме се се да омаловажим фактите, колкото и трудно да е това.

Обясняваме, например, че стипендията от „Харвард" не е лошо нещо, но и лято на Слънчака, вместо учене и потене залудо, не е за изхвърляне и ние залагаме на второто.

Защо да се мъчи човек, веднъж се живее? Иначе който, както си прецени, разбира се.

Заявяваме, че само арогантни и егоцентрични хора имат такива успехи, останалите нормални хора сме скромни и добри. Обясняваме им, че не може така да имат постижения, защото това наранява чувствата на околните, кара ги да изпитват негативни емоции.

Все едно по този начин ги обиждат като правят някакви неща, които те не могат или не желаят да правят. Откъдя накъдя всички ще правят едно и също, а някой ще прави повече и ще се отличава? Откъдя накъдя?

Започваме с „А ПЪК АЗ, КОГАТО..." и разказваме история за себе си.

В случай, че някой около нас е срещнал любовта на живота си, умира от щастие и ще се жени, например, обясняваме, че бракът е отживелица и е за хора, които си нямат доверие, след което разказваме история за себе си, без значение дали тя има някаква смислова връзка с контекста на разговора в момента или не.

Хвалим случаен човек или животно за нещо съвсем различно в присъствието на човека, който изпъква с разни неща. Изпробвана стотици пъти в човешкия опит дотук и доказано работеща тактика.

Пример: Диди идва във компанията, облечена в невероятна и шармантна мега секси рокля на цветя, която събира всички мъжки погледи, женските също. Няколко хора ахват. Сега е перфектният момент да надигнем глас и да кажем: „Жоро, много ми допадат очилата ти, откъде си си взел, искам същите".

Така сменяме темата още преди да има тема. Висш пилотаж.

Държим се се сякаш сме лично обидени от случилото се. Нека осанката ни издава, че просто не е редно някакви хора около нас да са по-изявени от нас в който и да било отрязък от време, в каквато и да било област. Така не може.

Директно заявяваме, че това е тъпо. Ако ще да става въпрос за спасяване на деца от гладна смърт. Казваме, че това е супер тъпо и е по-яко това, което НИЕ правим в момента. И край. Или че самият човек е тъп и за нищо не става, и да не се прави на интересен.

Почваме да го обиждаме за външния му вид, напомняме му, че и той ходи до тоалетната, казваме му, че каквото и да направи, за нищо не става и да не се прави.

За по-възвишено се подиграваме на човека, да не звучи като директно заяждане. Няма какво да го щадим и да се офлянкваме. Директно му се присмиваме, че се занимава с някакви неща и че изобщо е жив.

И така. Тъпаци, ще се различават те...

Текстът е публикуван в Chronicle.bg