Мразите ли да ходите на работа? Да? Хехе. А обичате ли сирене? Да? Обичате, ама сиренето е с пари, така че марш на работа.
Нали сами си избираме какво да правим. Големи хора сме, можем да си представим адекватно какво ще бъде на работа. Ако сме преживели някаква травма в детството си и сега харесваме държавната администрация, би трябвало да сме наясно, че работата ни там ще включва контакт с много и различни хора.
Естествено, че някои от тях ще са луди, някои от тях ще са глухи, някои от тях ще имат паметта на керемида - трябва да очакваш това. А не да се изнервиш и като дойда да попълня любимите си формуляри, да ми викаш, че "гише номер 3 е ей там". Половината сграда също е ей там, аз на ръка ли да си гледам!
Ако искаме да пишем литература, би трябвало да съобразим, че ежедневието ни ще премине да зяпаме празен уърдовски файл, докато не го напълним и след това ще дойде нов и нов.
Гледах наскоро по телевизията полицаи да се оплакват, че се е стреляло по тях. Като се записа в Симеоново, какво си мислеше? Че ще те замерят с рози ли? Да не си Андреа Бочели! Никой не си избира професията с търкане на картончета. Защо тогава мразим работата си?
Мразим работата си, защото няма ясна крайна цел. Помните ли как в първи клас чичкото по физическо ни хвърляше някаква топка там и "да се оправят"? Всички деца се сурваха като на безплатни шотове. Няма врата, няма очертания, първокласник за първокласника е враг. Какво научихме за живота от последвалото прашно насилие? Научихме, че:
1) мениджър без крайна цел прави бъдещето водовъртеж;
2) цялата работа не е ничия работа, което я прави работа на всички, която никой няма да свърши, защото не е негова работа;
3) мениджъри на водовъртежи се наемат от директори на водопади.
Ако имаш крайна цел, дори и да те пратят за зелен хайвер, поне ще имаш хайвер накрая.
Работата винаги ще бъде неприятна и досадна, и тегава, и тъпа, и "това не може ли утре".
Винаги, каквато и да е. Много млади хора искат да пътуват, да пият чай и да четат книги. Добре, започваш работа за сайт и утре пиеш черен чай в 8 вечерта на представянето на новата книга на Емил Конрад в Хасково (където той ще бъде на 25 март да представя новата си книга, не си измислям). Нито Емил е лош примерно, нито книгата му е лоша, да речем, нито в Хасково е лошо, ако вървиш само по центъра, ама това не си е работа.
Същото е и ако си министър или барман, или чистачка, или природозащитник, или с всички неоснователно романтизирани професии. Министрите са разпъвани на всички страни и откровено псувани от трезви хора, барманите са псувани от пияни хора, чистачките всъщност трябва да чистят, а природозащитниците са бебета цял живот.
Естествено можеш да имаш и сбъркана цел. Ето един Динко например, който иска да се разправя с бежанците. Има бизнес с гробище за рейсове, но иска да се занимава с бежанците.
Динко, от четири Икаруса сглоби един и закарай хората до Германия! Хората, които искат да връщат казармата, също имат сбъркана цел. Но не можем да ги съдим остро, защото са възрастни, на по 300 години и още си мислят, че е 18 век.
Целта ни дава мотивация. А без мотивация човек дори едно престъпление не може да извърши.
