След поредните отчайващи резултати на матурите и забила в развитието си реформа, обществената критика на българското образование най-после може да се успокои, че ударихме дъното по международните стандарти.
Ако сте отваряли Facebook през последните 24 часа, знаете за какво става дума, а ако не сте - ето я и новата засрамваща родните университети новина - годишното подреждане на Times Higher Education (TНЕ) е поставило най-добрия университет в Гана - Кейп коуст - преди Софийския университет "Свети Климент Охридски".
Не само, че му дава по-висока оценка, но го класира с 850 позиции преди Софийския - (Кейп коуст е на 351 място, а СУ - на 1201 място). И не само, че Гана е преди България във въпросната рейтингова система, но в първите 1000 университета няма нито един български.
Какво означава тази систематизация за и без друго сплесканото ни национално самочувствие на тема образование?
Че университетите и училищата тотално се чалгализираха? Че на всички в системата отдавна е спряло да им пука как и къде се подреждаме по международните критерии или че нивото на образование е стигналото покъртително ниво, с което позволяваме на африканска държава да ни задмине?
Предположенията в интернет са в изобилие и много малко от тях са близо до истината, защото, не се изненадвайте, масово хората онлайн реагираха като попарени от факта, че държава в Африка с университет на 25 години може да провеждат по-добри академични политики от достолепната в българската патриотична мисъл Алма Матер.
Разбира се, ако търсите успокоително за отказа си изобщо да прекрачвате прага на български ВУЗ, новината, че стоим зад Гана в класацията на THE, идва като по поръчка. Отсега нататък ще може да си повтаряте, че ето - наистина не е имало смисъл да записвате висше, щом тази хартийка има по-малка стойност от диплома на държава от третия свят.
Но ако оставим хейта настрана и потърсим какво ни казва индиректно британското подреждане на THE, отговорът няма да е толкова циничен. Нещо повече, ще ни той отведе към вечната мантра, че за да се реализира едно нещо, най-напред трябва желание. Не пари, с които обичаме да се оправдаваме, а желание.
Да започна отначало. Класацията на Times Higher Education всяка година измерва и подрежда университетите, които отбелязват най-добри резултати в академичните изследвания.
Проверява се колко научни трудове на английски език са публикувани от съответното учебно заведение, използвани ли са цитати от въпросния научен труд в други публикации и какви са възможностите за приложения на теорията в техническите области, които докладът засяга.
Отделно от това, цедката на THE включва и показатели относно качеството на преподаването.
Казано с две думи, класацията се фокусира върху броя на научните изследвания и същината на обучението, а Софийският университет през последните години не е показвал забележителни напъни да участва в международния обмен на идеи на научна сцена.
За това говори оскъдния брой на научни публикации, написани на английски език и предоставени за процедурното четене, обсъждане, оспорване, публикуване от академичната общност извън България.
От началото на 2021 г. до септември 2022 г. Алма Матер е публикувал 5 подобни доклада - един от факултета по класическа филология, два от факултета по химия и два от факултета от философия. За същия период ганайският университет, зад който изоставаме, е предложил 72 научни публикации.
После как очаквате, че международните схеми за рейтинг ще ни третират като равни, щом българските интелектуалци и учени не дават глас по който и да е световен проблем? А защо не го правят? Кой знае.
По поведението им обаче се чете, че конкретно докторантите, професорите и доцентите в Софийския университет предпочитат да си живеят в своя академичен свят, да пишат на български, да разменят хрумки на четири очи и да скалъпват някакъв принос за учебното заведение, под чийто покрив си изкарват хляба.
Всичко е шест, докато не се появят данните на някоя международна класация, които дават да се разбере, че светът не е чувал за българската академична мисъл. И нещо още по-иронично - не е ясно до колко един университет знае за научните разработки на друг университет, обсъждат ли се предложените теории, или публикацията остава само книга, някъде из сайта на ВУЗ-овете, запазена за най-големите ентусиасти.
Класации като подреждането на Times Higher Education могат да са много справедливо огледало, което да покаже изпитанията пред образованието, а не само да се използва като повод отново да си кажем, че България върви на зле.
Всъщност, през българското образование има перспективи, стига академичната общност да погледне по-далеч от носа си, да се поинтересува международните теми и да внесе ред в локалния хаос с яснотата на критериите за научно-популярна публикация, избора на екип и бавната администрация.
Точно там се корени престижът на висшистите, който преподавателите се опитват да симулират, давайки си високи оценки в атестациите.
Излизането от дупката на българското висше образование е амалгама и колкото да се изтъкват ползите на качествения научен труд в процеса, те няма да са достатъчни.
Затова просто си го представете като възможността един ден студентите да са по-мотивирани от потенциала да представят труд за бъдещето на световната икономика, отколкото да снимат видео със заглавие "5 начина как да бъдем безочливи във времена на криза".
