Ако късно вечер се разхождате по претъпкани улици с млади хора, отвсякъде се носи ориенталският аромат на дюнер и фалафел, от всеки блок се чува музика, а част от момичетата се разхождат като актриси от нискобюджетен порнофилм, тогава се намирате в Студентски град.
Арена на разврат, вечна строителна площадка и мочурище през зимата, за което ви гарантирам, че един ден ще ви липсва.
На мен ми трябва само да се видя случайно с колеги от университета, за да си спомня как заразяхме всички лекции, за да отидем в "Строежа" и да пеем Are You Gonna Be My Girl на Jet.
Достатъчно ми е да се засека със съседите отгоре в общежитието, за да им разкажа пак как на един купон така тресяха тавана с танци, че крушката на лампата ми падна. Но аз ги разбирах, защото тогава "Хабиби" на Азис беше голяма работа и подлудяваше всички.
Трябва ми само да видя духалка и да си спомня как се топлех в стаята, докато електрическата мрежа издържи. И понеже това се правеше от всички, на следващия ден домакинката ни поздравяваше с бележка на входа на блока: "Знаем защо спира токът. Не се правете на луди. Преустановете употребата на духалки."
Нужно е само да стане 8 декември, за да се върна към времената на живота си в Студентски град.
Годините на "всичко ми е ново и интересно". Когато имахме лекции, ходехме на работа, но това въобще не ни пречеше през ден да сме на ретро чалга партита, партитата на тройкаджията, парти пяна до 2-3-4 след полунощ.
Годините на постоянните домашни партита, в които източихме провизиите с ракия от провинцията, вкарвахме гости, хвърляйки им пропуските си от балкона, и се събирахме между 6 и 16 души в стая от 15 квадратни метра.
И не че нашият блок беше от най-шумните, но от време на време и при нас се намираше един от онези "доброжелателни съседи", които се оплакват на полицията, а те да пристигнат с дежурните въпроси: "Вие знаете ли колко е часът? Кой е наемател в тази стая?".
При нас положението се спасяваше от един съсед, да го кръстим Жоро, който отлично беше овладял умението да се извинява в такива ситуации, независимо колко е почерпен. Омайваше полицаите, обещаваше, че никога вече в този блок няма да се слуша силна музика и спасяваше пришълците в общежитието от санкция с нощувка. И така до следващия купон.
Животът в Студентски град си беше постоянно надлъгване. Лъжехме родителите си, че учим, лъжехме преподавателите, че работим, и лъжехме полицията, че "това повече няма да се повтори".
А те ни влизаха в положение. Все пак българските студенти не се различаваха много от европейските (поне от тези, които идваха по "Еразъм" в София). Всички искаха да пият, да се забавляват и да правят секс.
По възможностите за професионална реализация след това се различавахме и по търпимостта ни към хлебарките и дървениците по стаите, които впрочем, бързо се адаптират към хората, стига да не метете редовно и да ги храните с трохите по балатума.
Видът на студентското общежитие, с всички екстри, които ще намерите вътре, е нещо, към което трябва да се приспособите, защото то не търпи промяна, колкото и настоятелни да сте. И то не само заради терена на самия блок, а и заради хората, които живеят там.
Едно от момчетата на нашия етаж научи това по трудния начин. Когато го видях за първи път, по сълзите му на първокурсник разбрах, че домакинката му е показала стаята. Напълно нормална реакция.
Но за разлика от мнозинството студенти, той беше от онези революционери, решени, че няма да се примиряват с условията. На следващия ден се върна с родителите си и двама майстори. Внесоха ново легло с матрак, смениха тапетите, а из целия етаж се разнесе миризмата на ремонт, каквато панелката не беше усещала от десетилетия.
Беше ново, беше хубаво и не издържа дълго. До седмица някой беше влязъл в стаята му и матракът беше изчезнал заедно с пружината от леглото на съквартиранта му, който нямаше пръст в ремонта.
Матракът така и не се появи. Нито пък пружината. А за момчето и всички, които знаехме за станалото, случката остана една от забавните истории, които да разказваме след завършването.
Мисля си за Студентски град и все повече се убеждавам, че за всяко нещо е до време. И въпреки че понякога ми се случва носталгията и меланхолията по тези спомени да ме тръшнат като кечист на ринга, си давам сметка какъв късмет имахме.
Защото студентствахме във времето на "Строежа" в "Студентски", защото нямаше пандемия, защото преживяхме, видяхме, изпихме и изслушахме всичко, което можеше да се преживее, види, изпие и изслуша.
Нищо нямаше да е същото без този мощен трамплин за приятелството, без мизерните общежития, без разнородната музика, без житейските преживявания, които споделихме заедно. Всички ние, които обичахме свободата и бяхме готови да преглъщаме мизерията заради нея.
