"Познавах се с Хайтов, донякъде с Радичков. Те бяха слуги на режим, който не мога да понасям. Правеха св*рки на Живков".
Тези думи на писателя Калин Терзийски, казани в предаването "Комбина" по Нова телевизия през 2016 г., сега му донесоха присъда за публична обида, заведено от наследниците на Николай Хайтов - Александър, Здравец и съпругата на Здравец - Елена.
Макар самият Терзийски да публикува официално извинение към ищците, то не е прието, а в окончателното решение на съда се казва, че писателят трябва да изплати на всеки един от тях по 8000 лв. Разбира се, той не е съгласен с това решение и защитава думите си като "широка метафора" и се брани с обяснението, че "упражнява свободата на словото", критикувайки един омразен на него режим.
И докато темата се превърна в скандал в литературните води на родината ни, а споровете приемат колкото творчески, толкова и политически характер, на преден план се появява въпросът какво реално означават свободата на словото и свободата на мнение? И всяко негативно и критично мнение ли може да мине под чадъра на тези свободи, или напротив - острите критики могат да бъдат квалифицирани като "клевета" и "обида".
Въпросът е, че този проблем се разглежда от закона. В Наказателния кодекс внимателно е разписано какво точно е обида и именно по това разписване Терзийски е осъден, като думите му са преминали през утежняващи обстоятелства - той ги казва пред национална медия, засягайки репутацията на двама свои колеги писатели.
В случая обаче той е осъден само за частта, в която заявява, че Хайтов и Радичков са правили св*рки на Живков, а не за това, че са били слуги на комунистическия режим. В тази част съдът е категоричен - това е отрицателен коментар на обективната действителност от близкото минало, която така или иначе е обект на полемика в обществото.
И именно това е линията, която разделя критиката и личното мнение от обидата.
Днес на идеята за свободата на словото и свободата на изразяване се гледа като на нещо абсолютно и категорично, но без това да означава човекът, който се изразява, да си носи последиците за казаните думи. А в случая виждаме точно това - понасяне на отговорност за казана реплика.
Не забрана на Калин Терзийски да критикува колегите си заради близостта им с режима на Тодор Живков, нито дори облагите, от които те се възползват за тази им близост. Съдът казва, че е нередно той да отправя такива директни и вулгарни обиди спрямо тях.
Вярно, че в България периодично някой псува по някого, защото го е засякъл с колата си, друг защото - таксито е закъсняло, трети - защото съседът си е пуснал музика, четвърти - защото някой го е погледнал по-особено. А човек остава с впечатлението, че държавата се е превърнала в една квартална кръчма, където едни изпуснати "св*рки" на Калин Терзийски изглеждат не само невинно, но и като остра критика срещу комунизма.
Но в очите на закона това не е така. Още повече, че самият той трябва да е наясно с това, а като писател с предполагаемо богат речник, от него се очаква да си подбира думите по-добре, особено когато говори в национален ефир.
Културата на говорене обаче избледнява в нашата среда, в която всеки има какво да каже, а там където има затруднение по темата - да допълни с няколко псувни.
Да се псува и обижда е лесно, но реално истинската свобода на словото носи със себе си и изискването за отговорност за това, което казваме. А липсата на възпитание и самоконтрол не могат да се крият зад идеята за свободното слово.
Хубаво е, че сблъскваме различните си гледни точки - това е основата на цивилизованата демокрация, но въпреки това бягаме от същата тази цивилизованост, когато средствата ни за общуване са примитивни. За каква свобода и защита на висши ценности можем да говорим, ако единственият начин да покажеш, че си несъгласен с чуждите действия, е да заявиш, че е правил св*рки някому?
Жалкото в случая с Калин Терзийски е, че той наистина иска да каже нещо важно и значимо, но го прави по един вулгарен начин. И смисълът от думите потъва зад стената от псувни. Изпуснати веднъж, обидните епитети обсебват целия коментар. И после никой не помни, че си критикувал писателите за това, че са се продали на един нехуманен и потиснически режим.
А сега той трябва да плаща за това на обидените наследници. В крайна сметка свободата на словото не оправдава никого за лошите решения.
