През 2017 г., след като ентусиазмът от премахнатия паметник "1300 години България" още беше силен, няколко групи във Facebook оправдаха съществуването си с друга кауза - премахването на статуята на Света София.
Зад нея съвсем наскоро отново застана и Волен Сидеров, който отдавна провидя в статуята култ към езичеството. Нещо повече - за лидера на "Атака" тя символизира смъртта и/или представлява древен женски демон на проституцията.
Какво обществото се опитва да забрави, да поправи или да изтъкне, винаги е видимо през неговите паметници.
Неслучайно сега едно цяло поколение в САЩ хвана в ръцете си въжета и боя, с които да свали и замаже статуите на робовладелци и идеолози на расизма, макар с тях да паднаха и някои по-малко виновни жертви на своето време.
Разбира се, това остава изцяло символен акт - готови сме да линчуваме завещаното от историята, защото няма как да го променим.
Когато се обърнем към конфликтите около паметниците в България, всъщност ясно можем да видим и какво дълбоко тормози социопсихиката ни в момента. Това са най-вече две неща - наследството на комунизма и "застрашените християнски ценности".
По първия въпрос примерите са много и всеизвестни. Каменната дружина от Паметника на съветската армия все така развява шмайзер над главите ни, но въпросът тук надминава идеологията и засяга паметта - в крайна сметка може ли монументът да се възприема просто като експонат от миналото, или задължително носи значение в настоящето?
Отвъд този въпрос обаче стои точно паметника на Св. София, който периодично е "застрашен" от нишовия копнеж по демонтиране.
Причината за това е, че 26-метровата статуя в самия център на града за радост на мнозина стъпва върху мястото на другаря Ленин, но се оказва достатъчно абстрактна, за да не задоволи общонационалния вкус.
Да разгледаме причините за тази ѝ репутация (според критиците ѝ):
Първо, тя е облечена в черно. На съвсем прагматично ниво това се дължи на облицовката от тъмен гранит, която са избрали създателите ѝ - скулпторът Георги Чапкънов и арх. Станислав Константинов. Те не коментират, или поне не видяхме да е така, функцията на този материал да е по-различна от естетическа.
Второ, венецът, който по принцип е лавров, според интерпретацията на критиците е погребален, докато античните монети, която тя стиска в другата си ръка, са предназначени да закриват очите на мъртвите.
Трето, птицата на ръката ѝ всъщност не е сова, която символизира мъдрост, а кукумявка, която в народната митология е вестител на смъртта.
Четвърто, златото върху лицето ѝ е погребална маска, а кухите очни ябълки напомнят на шумерското божество Лилит, което покровителства проституцията.
Пето, през ефирната материя според някои наблюдатели прозира и фалос (вероятно като инструмент на западната либерална пропаганда), а на всичкото отгоре тя съвсем очевидно не носи и сутиен.
Иронията обаче е, че за голяма част от обществото и живеещите в София изобразената на този паметник е не друга, а Света София - майка на мъчениците Вяра, Надежда и Любов, благочестива християнка, чието име е символ на мъдростта.
Нещо повече - на Премъдростта Божия, което според християнската традиция не е жена, а самият Исус Христос.
Не е ли тогава проблемът тъкмо в стремежа един очевидно възприет за християнски символ да се подмени с още по-категорична религиозна алегория? Да не говорим също за логистиката, средствата, полемиката и хамалогията около монтажа и утвърждаването на нов паметник. При това на такъв, който излиза директно от църквата и спира да представлява каквато и да било разноликост, каквато една столица предполага.
В края на краищата интерпретацията е в очите на гледащия, а на нас ни се иска да вървим по-скоро в тази посока - един ден да не трябва да демонтираме паметници, за да заличаваме историята. Всъщност ни се струва, че паметниците трябва да са точно такива - да говорят на всеки. Това е единственият начин да са на всички.
А впрочем, авторът Георги Чапкънов някога е казал точно това - този паметник е символ на града, затова няма значение дали човек е мюсюлманин, евреин, будист, християнин или пастафарианец, за да го възприема като свой.
Що се отнася до смъртта - тя също ни обединява и е вечна - защо тогава да не си я представяме по-близо до образа на човека, който ни е дал живот?
