Нещо твърдо беше заседнало в гърлото ми. Усещаше се като камък, буца или парче от коркова тапа, която беше запушила хранопровода ми.
Болката лазеше надолу към гръдния ми кош. Сякаш нещо тежко и плътно се беше разстлало пипалата си там и нежно ме душеше.
Преди години бях убеден, че получавам алергична реакция към полени, прясно окосена трева или бялото на окото на шефа ми, чиито очи се въртяха като ротативка в казино, в случай, че имах неблагоразумието да споделя мнението си на глас.
Вече знаех, че не е това. Беше паник атака.
Не беше първата, но беше най-силната, която някога бях получавал в живота си. Усещах онзи ирационален страх, че умирам от инфаркт, инсулт, мозъчен аневризъм или някаква непозната болест за човечеството, която може да чуеш само в лекарски сериал. Не случайно имам непоносимост към тях.
Твърде тревожен съм, за да превъртам и тази информация в колелата на ума си.
Ако Рене Декарт се беше родил днес, а не през 16 век, вероятно би преосмислил известната си фраза от "Мисля, следователно съществувам" към нещо по-актуално на съвременната динамика като например "Премислям, значи съществувам".
При някои хора хроничната тревожност постепенно се преплита с емоционалното прегаряне, което често ескалира до паник атаки. Нервната система се претоварва и става реактивна. Понякога дори най-лекият стимул се превръща в срив или взрив.
Емоционалната саморегулация остава химера някъде там в бъдещето между паниката или депресията.
Тялото не издържа на претоварването и започва да дава всевъзможни сигнали и аларми, че трябва да забавим, да спрем и да осъзнаем в какво сме се забъркали, за да излезем вменяеми и живи.
40% от работещите по света казват, че са изпитвали "много стрес" предишния ден, посочва глобално проучване на "Галъп", публикувано през 2026 година. Бърнаутът се е превърнал в естествен фон на ежедневния ни живот. Той е приет и интегриран като нещо съвсем нормално без да си даваме сметка за последствията, които води след себе си не само за психичното, но и за физическото ни здраве.
Тялото ни не просто казва, а крещи "стига". Години наред не го чувах. Гърчеше се в алергични пристъпи на задух, секрети, дерматит, чести инфекции на горните дихателни пътища и дори мощен писък в учите.
Знаете ли, че съвременната медицина диагностицира писъците в ушите, но ясна причина или универсално лечение не съществува. Лекарите казват да намалим стреса и да игнорираме пищенето. Но как да игнорираш нещо, което свисти като сирена на пожарна кола в мозъка ти.
Коктейлът от професионална многозадачност, драмите на бита, потиснати травми, емоционални дефицити, свръхочакванията ни за себе си, живота и бъдещето постепенно ни превръщат от мислител в премисляща ходеща (или по-скоро седяща) бомба, която всеки момент ще се взриви.
Задържането на емоции под формата на тактичност или любезност неизбежно ни води към бърнаут.
Междувременно отключването на някакво хронично заболяване в може би въпрос на време, тъй като тялото отчаяно търси начини да отклони вниманието ни към нещо по-важно от работата или мнението на другите за нас.
Там, в онзи момент на паник атаката, аз, мислителят, се бях подпалил отново и незабележимо горях в собствените си мисли. И отново не знаех как да ги спра. Абсолютно никой около мен нямаше идея какво се случва в тялото и ума ми. Дори не знаех как да го обясня.
Имах толкова много рационални аргументи срещу ирационалността на случващото се.
Първо и най-важно. Аз съм зрял човек и мога да се контролирам.
Това е абсурдно и не се случва на мен. Къде е копчето, с което да го спра? Кой изобщо е направил този мозък без копче?
Аз може да съм голям мислител, но също така съм баща на две деца, съпруг, експерт в своята професионална област, син, зет, брат, странник, търсещ, дишащ, не дишащ (доста често), бягащ, седящ (основно), преглъщащ, премълчаващ, знаещ, не знаещ, но какъвто и да съм, винаги съм бил най-добър в това да разчитам на себе.
Винаги съм се справял с проблемите, независимо от обстоятелствата. С времето се бях убедил, че съм способен да контролирам почти всяка ситуация, независимо че животът се беше подиграл с тази моя арогантност по всички възможни начини.
Така и не умрях. Слава Богу. Честно казано не ми се умираше и без това. Твърде млад съм още. Освен това имам твърде много планирани активности в календара си, за да ги оставя просто така като несвършени задачи.
Как започна всичко?
Няма да ви разказвам цялата история на живота си, тъй като това не е автобиографичен разказ. В серия от три текста ще ви обогатя с това къде бях, къде съм и къде бих искал да бъда. Надявам се, че ще се откриете тук и че ще намерите нещо за себе си.
Израснах в малък град като затворено и много срамежливо дете. През по-голямата част от живота си съм изпитвал страх и заплаха от света около мен. Доста странно предвид, че не живеем в Средновековието, когато да те убият с нож на улицата е било нещо сравнително нормално.
Страхът винаги е бил основната движеща сила в моя вътрешен свят, изпълнен с мисли препускащи като високоскоростно влакче. Страхът да бъда себе си, да се покажа, да бъда видян, чут или разбран. Страхът от любов, близост, споделяне и приемане. Страхът от почти всяка заплаха, която ме дебнеше нощем в ъгъла на стаята с острие вместо ръка и светещите червени демонични очи.
Обикновено се оказваше, че това е сигналната лампа на изключения телевизор или сянката на уличното осветление.
Какво представлява тревожността?
Тревожността е много прост и лесен процес. Поне при мен се случва естествено и с лекота. Бих се определил дори като експерт, който може да води Masterclass.
Нека предложим, че сме тук и сега и нямаме никакви проблеми. Всичко ни е наред. Слънцето свети, имаме няколко евро в джоба за сладолед, на света има някого, който ни обича и ни чака да се приберем вкъщи. Сега обаче да си представим, какво лошо би могло да се случи "ако" и "когато", а междувременно да си спомним нещо отпреди, което сме казали, но е трябвало да кажем друго, защото някой нещо си е помислил, което не е вярно.
Шумът и жуженето започват.
Движим се между нещо и нищо, между преди и след, живеем във фатално бъдеще или непоправимо минало. Ако попитаме психолог или терапевт, той вероятно би ни казал, че тревожността е типична за хората, чието съзнание препуска в бъдещето, докато депресията навестява тихо онези склонни да превъртат миналото.
Уви междувременно спокойното съзнание, онова което намира бленувания вътрешен мир и равновесие съществува само и единствено тук и сега. Просто трябва да се събудим.
Как се стига от тревожност до бърнаут?
Личностните характеристики всъщност са в основата на емоционалното прегаряне. Разкрих тенденции от моята собствена природа, за да разгледам трите основни аспекта, които ни бутат по надолнището на бърнаута.
Първата и основната е именно личността. Колкото повече травми и потиснати емоции има, толкова по-склонен е човекът да стигне до прегаряне на някакъв етап от живота си. Винаги се случва с натрупване. Първо се научаваме да премълчаваме и потискаме, постепенно свикваме с хроничния стрес, нормализираме го, превключваме на автопилот и започваме сляпо да препускаме през дните на живота си.
Право надолу с 200 километра в час към пропастта.
Професионалният аспект за бърнаут е основополагащ втори стълб, тъй като именно работното място най-често е белязано от константни стресови фактори. Не случайно 40% от работещите по света казват, че са изпитвали "много стрес" предишния ден в данни от глобално проучване на "Галъп", публикувано през 2026 година.
На работното ни място е и мултитаскингът, с който толкова се гордеем и който ни скапва психически. Тук са токсичните отношения с колеги, неудовлетвореността от работата, постепенното професионално изтощение и изчерпване. Целият този бъркоч се овкусява и с налагането на фалшиви корпоративни ценности и морал, които тотално пресоляват манджата на психиката ни, която вече е прегоряла на котлона в офиса.
Пирон след пирон, стигаме и до третия фактор, който според мен е силно подценяван. Това е стресът в дома. Семейството ни е било, е и ще бъде най-ценното, което имаме в живота си. За разлика от работата и професията ни, то е устойчиво, тъй като там сме най-истински. Там презареждаме батериите си, почиваме и си позволяваме да бъдем себе си.
Там се учим да обичаме, да прощаваме и да възпитаваме както нас самите, така и децата си.
Семейството обаче може да бъде както най-голямата ни радост, така и най-големият ни емоционален ресурс. Трудни за отглеждане деца, болни родители, безпаричие, изневери, насилие, уроци, усмивки, смях, плач, хистерични пристъпи, скандали, сватби, кръщенета, погребения, начало, край и ново начало.
Никога не съм вярвал, че най-голямото предизвикателство в моя живот ще е това да имам деца. От зачеването им през репродуктивни проблеми до отглеждането им през безкрайност от емоционални сривове. Може би много родители ще потвърдят, че почивката с деца често е екстремно преживяване за тялото и психиката, а понеделник някак странно се усеща като петък.
Премислям, значи прегарям
Понякога се връщам в онзи момент, когато буцата беше заседнала в гърлото ми. Тогава, когато горях, без да изгоря докрай. Само мисълта за това е достатъчна, за да усетя как невидима ръка се промъква и ме хваща отново за гърлото.
Тревожността е като новогодишно пиршество. Хапваш от това и онова, докато не ти стане лошо. Междувременно вече си изпил няколко чаши червено вино, но си наливаш още, независимо че не усещаш краката си. Топиш се бавно пред камината, докато слушаш торбата с клишетата на президента, а когато най-малко очакваш, изригват фойерверките на паник атаката.
Тогава в мъглявината на ума, аз, премислящият, разбрах, че имам проблем, който е отвъд хроничния стрес в работата или постоянните кавги между децата. Някъде там усетих, че прегарям психически, защото там вътре в мен имаше твърде много сенки, мрак и тъмнина.
Там вътре на дъното на кладенеца плачеше едно малко момче с лилава шапка. Сякаш го познавах от друг живот. Усещах го като сън. Той се беше върнал при мен, години по-късно, за да ми напомни кой съм бил. Може би без него нямаше да намеря себе си днес, нито да разбера, кой искам да бъда утре.
