Когато се обадих на терапевтката ми за първи път, за да си запиша час, се почувствах като на интервю за работа. Вместо да чуя "Кажете, кога Ви е удобно?", тя ме замери с най-неудобния въпрос "Защо искате да ходите на терапия?".
В главата ми се промъкнаха истини като "Не виждам никакъв смисъл в живота си", "Понякога ми се иска земята да спре да се върти, за да сляза", "Сутрин крещя твърде много на децата си, тъй като нещо в нервната ми система май се е пропукало, а Вие как я карате?".
Вместо това пуснах някаква нелепа шега в стил Чандлър Бинг, за да замаскирам притеснението си.
Хвана ме срам. Почувствах се неудобно.
В крайна сметка не ходеха ли на терапия само лудите. От друга страна казват, че лудите не знаят, че са луди, т.е. шансовете ми да съм средностатистически тревожен невротик бяха значително по-големи от това да се озова в психиатрична клиника или пък да започна да приемам антидепресанти.
Тогава тя ме спечели със следното - "Знаете ли, изисква се голяма смелост човек да започне терапия. Слабите хора не го правят". Толкова ми беше нужно, за да почувствам силата да изплувам за първи път от дълго време насам. Усетих че трябва да опитам, независимо какво ще ми коства.
Трудно да осъзнаеш непоносимостта си към самия себе си.
Стегни се, ще ти мине
Стягането много прилича на приемане на обезболяващо лекарство. Най-големият му проблем е, че то действително работи, но води до привикване. Стягането постепенно се превръща в средство за оцеляване. Може би затова ежедневно си го инжектираме интравенозно.
Стягаме се, за да отидем на работа въпреки ежедневните драми на битието. Усмихваме се на колегите си и учтиво поздравяваме всеки по пътя си. Казваме, че сме добре, когато ни попитат. От учтивост или по навик. Колко често чувате някой да отговори на "Здравей, как си?" с нещо като "Едвам издържам, но след малко ще изпия няколко хапчета за стягане и ще ми мине"?
Често се стягаме, дори когато сме болни, за да се грижим за децата си, да пазаруваме, да готвим, да чистим, независимо дали имаме дискова херния, или сме претърпели скоро някаква операция. Стискаме зъби, задържаме въздуха в гърдите си и продължаваме напред.
Честно казано не мога да преброя ситуациите, по време на които не съм се чувствал добре психически и физически, но съм продължавал да изпълнявам ежедневните си дейности без дори да се опитам да спра. Всъщност ме е спирала само и единствено много силна физическа болка. Тялото е мъдро и си знае работата. Ако ние не можем, то дърпа шалтера.
Бърнаут в културата на стягането
Хроничният стрес, който води до бърнаут, а понякога и до паник атаки, много прилича на давене в мъртво вълнение. Почти на всеки от нас се е случвало. Виждате червения флаг и големите вълни, които политат и се взривяват в морска пяна на брега. Влизате, за да поплувате, но ненадейно голяма вълна ви завлича и започва да ви върти по морското дъно.
Можете да плувате, имате техника, опит, но нищо от това не ви помага. Вълната ви дръпва надолу, както морската вещица - малката русалка, след като не е успяла да целуне принца преди залез слънце. Паникьосвате се, започвате да поглъщате все повече и повече вода и тогава се прокрадва онази мисъл.
Това ли беше? Така ли ще свърши всичко? Какво ли щяха да си кажат за мен хората, когато открият безжизненото ми тяло на брега?
RIP: Той беше работливо момче. Стегни се. Ще ти мине.
Всъщност тайната при давенето в мъртво вълнение е отпускането, а не стягането. Просто трябва да оставиш вълните да си поиграят с теб, да осъзнаеш, че няма нищо страшно и че след съвсем малко отново ще изплуваш над повърхността, за да си поемеш въздух.
Странно или не, но тревожността работи по същия начин. Просто трябва да я оставим да бъде, да си свърши работата и да ни остави на мира. Трябва да ѝ се признае, че е много игрива проклетницата. За по-голямата и сестра пък да не говорим a.k.a. паник атаката.
Стресът на работното място се оказва основополагащ за бърнаута в дългосрочен план. Стягането на работното място е много характерно, тъй като там влизаме в много ясно определена социална роля.
Поколението на милениалите прегаря поради силната идентификация с работа, професия и корпоративна среда. Когато "азът" стане "ние", нещата никога не свършват в полза на човека. Тъжната реалност е, че за компанията в дългосрочен план няма никакво значение, колко работливо момче или момиче сте. Ако мъртвото течение ви отнесе, на вашият стол просто ще седне някой друг, а поточната линия ще продължи да се носи към вечността.
Другата страна на професионалното прегаряне е в премълчаването и потискането. Винаги съм се възхищавал на малцината ми колеги през годините, които винаги са намирали начин да изкажат на глас мнението си, дори когато то е неудобна истина. Именно отпускането и искреността имат силата да преодолеят стягането и премълчаването.
Склонни сме да мълчим поради много и различни причини. За да не обидим някого, за да не си загубим работата, да не се изложим, не вярваме достатъчно в това, че можем да променим нещо, не виждаме смисъл или не откриваме удовлетворение в работата си.
Любопитен феномен е честото боледуване по време на почивка при активно работещото население. Стягането на работното място сякаш ни държи мобилизирани, дори срещу това да се разболеем качествено. Истината е, че нямаме време да боледуване, тъй като горим в прекалено много задачи и това някак лъжовно ни държи.
Още на първия ден от отпуската си обаче успяваме да вдигнем температура, да получим диария или да ни заболи гърлото. Което си изберете или трите едновременно.
Търпението е майка на бърнаута
"Стегни се, ще ти мине" е вибрация, която се носи от дълбините или дъната на собствената ни народопсихология. Българите сме свикнали да търпим. Някога, макар и много отдавна, сме си повтаряли, че "преклонена глава, сабя не я сече". След това сме чакали и търпели свободата да ни донесе щастие.
По онова време не сме го дочакали, но пък сме се надявали, че поне децата ни ще го доживеят. Така стигаме до днес, когато продължаваме да търпим и да понасяме смело всеки удар на живота.
Стягането е свързано първо с невъзможността да се отпуснеш, което с времето закърнява в неспособност. Годините на бедност и лишения, които са белязали десетки поколения българи, са отнели лукса на отпускането. Свикнали сме, че когато има проблем, трябва да стиснем зъби, да преглътнем и сами да понесем товара на плещите си.
Подобно на митичния Атлас, който носи света на раменете си. Вероятно е и той е имал бърнаут.
Търпението е майката на бърнаута. Това, което не те убива, те прави по силен, но същевременно те скапва психически. Тогава, когато твърде много и твърде често биваш очукан психически, започваш леко и бавно да се пропукваш. Цепнатините бавно и сигурно стават пукнатини.
Пукнатините стават кратери, а накрая, когато най-малко очакваш, се откъсва парче от черепа ти, мозъкът ти скача и започва да танцува "BANGARANGA" в добре познатата хореография.
Срамът краси човека
В България битува едно особено народно послание, което гласи, че "Скромността краси човека", но всъщност дълбоко в нея е кодирано, че "Срамът краси човека". Доброто възпитание винаги се е свързвало с това да имаш самоконтрол, да не си изпускаш нервите, да си любезен с другите и при никакви обстоятелства да обидиш някого.
Какво ще си кажат хората? Какво ще си помислят за семейството ти? Що за родители са възпитали такъв безобразен човек, който се заявява и се противопоставя. Струва ми се, че е някак много по-лесно да критикуваме, да се оплакваме и да мразим. Първо себе си, после всички останали.
Стегнати преди първото пропукване.
Свикнали сме да не занимаваме другите с проблемите си, да не се оплакваме, все пак има хора които са по-зле от нас, нали така? Нека не се излагаме и да се стегнем.
Имам усещането, че срамът е сред ключовите черти в българския национален характер. Израснали сме с онова усещане, че ние като народ сме по-долу от другите. Западните държави винаги са се свързвали висок стандарт на живот, които винаги са изглеждали за повечето от нас като непостижим лукс.
Баба ми казваше, винаги може да сме по-зле. Вероятно повечето български баби са го казвали, тъй като са виждали много трудности, лишения и нищета. Мизерията изгражда силни и устойчиви характери, тук спор няма, но стягането не е задължителна съставка за каляването на силните хора, тя е отровата в системата ни.
Срамът е основната причина повечето хора да не търсят помощ за емоционалните си проблеми.
Допитване на UNICEF сред тинейджъри от 2021 г. сочи, че срамът продължава да кара много хора да избират да се стегнат, да преглътнат и да се надяват, че ще им мине. 63% от младежите посочват, че срамът или тревожността са основната причина да не потърсят професионална помощ, а 17% дори не знаят къде и как могат до го направят.
Отпусни се, иначе няма да ти мине
Едно от нещата, които харесвам в новите поколения, е свободата, която имат по отношение на темите свързани с психичното здраве.
Независимо от преобладаващата култура на стягане, потискане и премълчаване е важно да намерим смелост, за да надвием срама. От емоционалното прегаряне има изход и то се нарича емоционална саморегулация. За нея няма точна формула или инструкция. Има много техники, които работят, но те са строго индивидуални.
При едни работи психотерапията, при други психоанализата, при трети се налага медикаментозно лечение при психиатър, но това не решава абсолютно нищо само по себе си. По-скоро е временно решение, когато тялото вече не издържа. Важно е да се повиши информираността, че антидепресантите не лекуват тревожност, бърнаут и паникатаки. Те са крайно средство, когато тялото вече е отвъд пределите си.
Ако се чувствате така, сякаш нищо няма смисъл, всичко е черно, нещо ви души отвътре. Изпитвате неща, които не можете да определите. Трудно ви е да дефинирате чувствата и емоциите си. Имате потиснати спомени от детството си, заради които се чувствате неуверени, самотни или неспособни днес, тук и сега. Забравете за древният и добре познат метод на стягането.
Отпускането е обратното на стягането и е напълно нормално да не знаем как, след като цял живот сме били стегнати.
Цял живот ми се насаждаше, че трябва да се стегна. Така и направих. Когато ме навести тревожността се стегнах. Когато ме удариха паник атаките, пак се стегнах. Когато потънах в тресавищата на бърнаута, отново се стегнах.
Цял живот приемах едно и също лекарство и не разбирах защо не действа. Съжалявам, че ще разбия ценностната ви система, ако тя се държи на стягането. Особено ако това ви носи самочувствието, че държите здраво волана и се движите с пълна скорост напред към пропастта. Време е да погледнете малко по-напред, за да видите, че изпод капака се вдига пушек и нещо гори.
Дълго време вдишвах пушека и се задушавах, докато не осъзнах, че не колата е собственото ми тяло.
Отбих на сантиметри от ръба и сякаш видях света за първи път. Огненият залез, който обагряше лицето ми, луната която носеше прохладата на нощта и тръпките на вятъра, които полазиха кожата ми.
Тогава разбрах, че нямаше нужда да бързам, защото имам достатъчно време да живея. Може би времето е илюзия, а може би не.
Вече знаех, че преди и след са само в главата ми, а аз съществувам само тук и сега.
