Добре дошли в ресторанта на прегорелите. Тук клиентите ни са постоянни и винаги се връщат за още.
Отнякъде замириса на прегоряло. Бях аз. Признавам си. Горях в тревоги и обсесивни мисли за бъдещето. Но това вероятно вече го знаете ако сте прочели трилогията Burnout Masterclass за Webcafe. В случай, че не сте, то поправете незабавно този пропуск.
Ще се насладите на драматична изповед, социални аспекти, обществени и културни нагласи. Всичко това е сервирано под формата на много храна за размисъл директно от кухнята на човек, който е горял през голяма част от живота си.
Вместо да претоплям стари манджи, ще ви преведа през етапите на готвене на човешката психика от Rare сурова до Well Done.
Това меню ще забъркам под формата на художествена интерпретация според степента на сготвяне, пречупена през собственото ми огледало към света. За щастие всяка личност е достатъчно сложна и различна, а всеки от нас гори, пуши или прегаря в зависимост от характера, личността и житейските си обстоятелства.
Ако горите, сте добре дошли, а ако все още не горите, то дерзайте.
Ако психиката ми беше бургер, то определено бих я хапнал средно изпечена (или казано на друг език Medium Rear). Обичам да има коричка, но същевременно месото отвътре да е все още сочно, но без да има живот в него. Вътрешната температура е 60-63°C. Понякога и Medium Well e добре при 65-68°C, но тук става дума за секунди разлика, достигнем ли обаче 71°C и нагоре вече сме Well Done.
Много хора обичат, но от там насетне ако оставим кюфтето на скарата, въгленът ще се усети от всички.
Уви, прегорялото не е приятно за никого, нито е здравословно. Както за прегорелия, така и за околните. Рано или късно, всички страдаме заедно.
Ако отново се върнем към хората и се дръпнем от скарата, то прегорелият не е съвсем на себе си, тъй като мислите му са потънали в мъгла, често е неадекватен, тъй като умът му постоянно препуска напред или назад във времето. Определено не е луд, но не е съвсем адекватен, тъй като е психически неприсъстващ.
Погледът му блуждае, сърцето му бие силно, вената на челото му пулсира, а понякога устата му е достатъчно притворена, за да влезе някоя муха.
Останалите се чудят какво му е, тъй като през повечето време изглежда щастлив, усмихнат и говори като съвсем вменяем. Понякога е твърде тих и умислен, докато не гръмне като жигосано прасе преди извеждането му към кланицата.
Blue Rare / Много сурово
Млади, свежи и сурови. Напълно готови сме да бъдем пометени и изпепелени от живота, гледайки като кошута пред фаровете на идваща кола.
Живеем в "Имало едно време" и "Заживели щастливо, докато смъртта ги раздели". Всичко се случва, бавно, плавно и ние определяме скоростта и правилата. Възрастните са наши роби, които угаждат на всичките ни желания.
В ранните ни години на човеци приемаме за нормално всичко, което ни се случва. Травматично или не, то поставя началото на формирането на характер и поставяне на норми, форми и граници относно това, кое е нормално. Месото на психиката ни подлежи на всякаква обработка. В Blue Rare все още сме на вътрешна температура около 46°C - 49°C.
В безопасност сме от каквото и да е прегаряне. Виждаме как възрастните горят, но или не ги разбираме или ни е смешно.
Rare / Сурово / Кърваво
Влизаме в пубертета и вече мразим всичко. Вече не се чувстваме деца, но определено не сме и възрастни. Както Бритни беше изпяла някога, още преди бърнаута да я удари в мозъка: "I am not a girl, not yet a woman".
Вече ни се подиграват за космите по лицето, по краката, девствения мустак, наднорменото тегло, дрехите, походката и всичко, което излиза от някаква не особено ясна никому общоприета норма т.е. всичко.
Тук вече идват първите осезаеми удари по психиката ни. Започваме да влизаме в социални роли и докато се усетим, сме затворени в токсичния триъгълник на Карпман. Тук имаме 3 варианта за оцеляване - жертва, насилник или спасител. Разбира се, и трите са еднакво токсични, но повечето от нас зацикляме основно в една, а други постепенно започват да ги ротират.
Вкъщи си жертва, тъй като те пребива майка ти или баща ти. В училище си насилник, тъй като насилието ражда насилие и трябва да си го изкараш на някого. Понякога си спасител, тъй като се припознаваш в някоя жертва, която субективно си преценил, че има нужда от спасяване, тъй като точно в този момент ти е станала симпатична.
Психиката тук все още е крехка, сочна и с вътрешна температура около 52°C - 55°C.
Medium Rare / Средно към сурово
Влизаме ударно в университета или започваме първа работа в самостоятелния живот, който толкова дълго сме чакали. Най-накрая не зависим изцяло от родителите си, нищо, че ги скубем стабилно финансово.
Очаквали сме този момент с толкова вълнение и грандиозно нетърпение, но изведнъж рязко започваме да се чувстваме абсолютно и тотално изгубени. Оказва се, че нямаме представа кои сме и накъде сме тръгнали.
Искали сме да учим право или медицина, но се оказва че ни влече повече към музика, изкуство, атомна физика или микробиология. Майките ни вече крещят, защо сме погубили последните четири години от живота си, докато вече правим планове за бригада в Щатите, където да станем известни или постигнали американската мечта.
След няколко месеца се прибираме със свита опашка, тъй като сме профукали всички пари, които сме изкарали на ротативка в Лас Вегас.
Всичко е ново, вълнуващо и се усеща като приключение. Живеем между реалност и фантастика. Представата ни за живота е нещо между романтична комедия с ранната Джей Ло и история за Пепеляшка. Просто защото живеем с нагласата, че нещо много хубаво ще ни се случи, а ако не, то със сигурност ще дойде някой, който ще ни спаси.
Скоростта на живота ни постепенно се увеличава, а температурата вече е достатъчно висока, за да започне процесът на горене и готвене. Това е само началото.
В професионален план ако вече работи, Medium Rare психиката вярва, че ако излезе в отпуск или болничен, то всичко ще се оправи някак от само себе си.
Medium / Средно изпечено
Едно кафе вече не е достатъчно, за да се събудим. Вече знаем как да натискаме педала на живота си. Все още сме в 20-те, а 30-те изглеждат като началото на старостта. Представяме си, че хем ще сме професионално реализирани, хем ще имаме семейство и поне две разнополови деца.
Може би защото е хубаво да имаш и от двата вида. Добавяме голдън ретрийвър, собствено жилище и защо не къща с двор, където кучето и децата да играя в съвършена хармония, докато пием коктейли, небрежно излегнати на шезлонг на голямата си и просторна тераса. Междувременно имейлите и обажданията не спират.
Постепенно започваме да разбираме, че плановете ни и реалността са две много различни неща. Принцът на бял кон е в някакво задръстване, принцесата също се е загубила по пътя. Идват на куц, кьорав и сакат кон. Питат за нас, а ние се правим, че не ги познаваме.
Лутаме се във връзки и раздели, работим денонощно, спим недостатъчно или не спим изобщо, тъй като това не ни се отразява. Все още. Хората на 40 ни изглеждат много стари и изхабени и не вярваме, че някога ще остареем и ще станем като тях.
В Medium вече нямаме време за почивка. Вярваме, че ако работим извънредно и направим саможертви, това ще доведе до професионален успех.
Medium Well / Средно към добре изпечено
Излизаме в отпуск. Телефонът ни вибрира. Стряскаме се. Студени вълни. Изтръпнали крайници. Поглеждаме го. Не е вибрирал.
Няколко кафета по-късно и вече сме будни, трезви и в офиса. Оказва се, че 30-те, не са чак толкова различни от 20-те, дори са по-добри, тъй като вече печелим повече, а качеството и стандартът ни на живот рязко са се подобрили. Липсата на сън видимо ни се отразява под очите.
Работим, пътуваме, вече имаме деца или продължаваме да се опитваме да имаме деца със или без партньор. Ако сме жена, вече сме замразили поне няколко яйцеклетки. Кариерата преди всичко.
В Medium Well месото на психиката ни вече се е стегнало. Почивката е за слабите и мързеливите без амбиции в живота.
Животът е пред нас, а ние трябва да успеем да се реализираме на всичките му фронтове. Перфектният служител или мениджър, перфектната съпруга или съпруг, баща, майка и всяко възможно проявление на външните ни роли. Всички ни се възхищават и ни завиждат едновременно.
Понякога изпитваме задух, усещали сме го и преди, но вече е някак много по-постоянен. Връща се все по-често. Заспиваме трудно, тъй като вечер когато спрем сякаш светът продължава да се върти в мислите ни. Ако навремето ни се е виело свят в леглото след бурна студентска нощ, то сега ни се вие свят от многозадачността на следващият ден, които ни предстои.
Вътрешната температура вече достига около 65°C - 69°C. Потенето е силно и обилно.
Well Done / Добре изпечено
Кървясали очи. Сънят е мираж. Кафето отдавна не помага, но ни вдига и кръвното и кортизола. Ако не го пием обаче ни треперят ръцете.
Доближаваме се до 40-те или вече сме ги надхвърлили леко. Спомняме си за онова 20-годишно аз, което си е представяло как ако изобщо доживеем подобна преклонна възраст, то ще се изпускаме в памперс всеки път, когато се засмеем престорено на някоя шега на шефа ни. Смеем се с гладко чело, тъй като ботоксът вече е приспал горната половина на лицето ни.
Става ясно, че не се чувстваме стари. Все още не се будим в подлога, но за сметка на това се чувстваме много изморени. Изморени сме да бъдем себе си, любезни, удобни, усмихнати, полезни за другите, жертвоготовни, отдадени на работа, токсични приятелства и връзки.
Отвън сякаш вече всичко ни е ясно, но отвътре нищо не ни е ясно. Уви вече сме се качили на много бърз влак и няма как да скочим от коловоза. Всъщност години наред сме прескачали от вагон на вагон. Защо бихме искали да слезем?
Имаме всичко, но се чувстваме така сякаш нямаме нищо.
Светът ни е пълен, но вътре сме празни. Това ли е кризата на средната възраст? Ако да, добре дошли в периода в който нищо вече няма смисъл, но трябва да продължим напред. При това трябва да сме перфектни, тъй като всичко под това е недопустимо.
Стартираме автопилота, въртим колелото, стягаме се, мълчим, стискаме, потискаме, но нищо от това не помага. Лекарството ни се оказва отрова и вече го знаем.
Въглен
Има ли някой, който да обича прегоряло?
Активният въглен е много полезен при стомашно-чревни разстройства, но ако ни сервират овъглен бургер, е по-вероятно да го върнем. Има едни хора, които стигат до бърнаут в последната част от живота си. Звучи много мелодраматично, но истината е, че и след 50 има живот, при това може да бъде много хубав и пълноценен.
Все по-често виждам примери за хора между 50 и 60 години, които създават най-смислените неща в живота си.
Има обаче едни други хора, които не просто прегарят, а вече са овъглени в своите 50. Това са тези, които десетилетия не са чували тялото си, игнорирали са паник атаките, задуха, автоимунните състояния.
Някои въглени стават груби или кисели. Други просто спират да светят. Въгленът е последната степен, преди да станем на пепел. Представете си, какво би било ако не прегаряхме. Може би щяхме да сме безсмъртни?
Десерт
Благодарим ви, че избрахте ресторанта на прегорелите и нашето Burnout Menu.
Вашето мнение е важно за нас, моля останете на линия.
Грешка 404. Няма такава страница.
Машината днес не работи.
Връщам се след 5 минути.
