"Когато говорихме с Татяна, тя ме попита дали няма нещо, което може да работи при мен, а ние да й плащаме хонорари. Започна веднага - на много премиери в София тя четеше текстове от книгите на авторите, които представяхме. Давахме й 100 лв. хонорар, а Татяна ги приемаше с огромна благодарност."
С тези думи издателката Божана Апостолова успя да разсее баналностите във Facebook покрай ваксините и затегнатите мерки у нас и да се превърне в също толкова гореща тема за публичен линч, колкото и COVID-19.
Ако българинът има две страсти, за които съжалява, че не може да превърне в професия, то това са четенето на морал в публичното пространство и самохвалството. И ако в публикацията на Апостолова има наченки на самоизтъкване, то всички, които в един глас извикаха "Засрамете се", спокойно могат да се припознаят в първата графа.
Народният гняв донякъде е основан. Издателката разказа интимна история за трудни моменти от живота на Лолова, за които не би трябвало да разбираме от страничен човек, още по-малко, когато актрисата вече не е сред нас.
Защо ли Апостолова го е направила? Може би за да изтъкне колко благороден човек е, както с жлъч презумират мнозина, или пък наистина е споделила публикацията си с най-добри чувства към бедните и талантливи артисти у нас, които - факт - често се оказват забравени и пренебрегнати. Няма как да се разбере. Никой не чете мисли.
Но за сметка на това може да чете статуси, а когато аз прочетох написаното от госпожа Апостолова, изпитах неудобството на човек, който наднича в двора на съседа, без да е поканен. Не само заради това, което е избрала да напише като спомен за голямата българска актриса, но и заради цялата тенденция за общуване с мъртвите чрез Facebook и излагане на факти от живота им, без да е съвсем ясно дали те биха искали тези факти да станат публично достояние.
Когато мой близък почина, и през ум не ми е минавало да пиша сърцераздирателни слова за общите ни спомени в социалните мрежи. Първо, той няма как да ги прочете. Второ, за хората, които не го познават, това ще е поредната ненужна информация, през която ще прелетят с едно движение на палеца.
Но всеки има своя начин да страда и явно сбогуването с любим човек онлайн е станало неразривна част от ежедневието ни.
Социалните мрежи не промениха само начина, по който общуваме, но и начина, по който скърбим. Платформите вече дори дават шанс да си взаимодействате със стените/профилите на починалите потребители и да изразявате мъката си пред аватара на човек, който вече не е на отсрещната линия.
Психологията казва, че така модерните хора се примиряват със смъртта и търсят подкрепа от други, които също страдат. Но за мен винаги ще съществува нещо цинично в събирането на реакции под публикация за починал човек.
Знам, че интимността вече почти се е изпарила и личното пространство отдавна се е превърнало в отживелица, но все още смятам, че отношенията между двама души - какво сте си споделили, какво сте видели един в друг, трудностите, които сте преживели заедно - трябва да останат интимни, особено след станала трагедия.
И в този ред на мисли поредната Facebook драма, която закипя покрай поста на издателката, изглежда тенденциозно за цялата общност в социалната мрежа. Като с този извод съвсем не оправдавам казаното от самата Апостолова.
Раздразнението от публикацията ѝ дойде основно заради фокуса. Броени часове след смъртта на голяма актриса насочи публичното внимание към това какво е направила за нея, оправдавайки го с желание други творци да не стигнат до подобна нищета (което, нека бъдем реалисти, е казус, който един статус във Facebook няма да разреши). Обикновено скърбящите се фокусират върху обратното - какво тази актриса ми даде, на мен, лично, и на нас като общество. Защото именно с това се измерва загубата.
Никой не иска да бъде запомнен с нещастието и заемите си, а ако целта на Божана Апостолова е била да насочи вниманието към проблемите в културните среди, можеше да го направи по-деликатно и без да намесва името на Лолова. И кой знае - може би да стане героя на деня, вместо да събере цялата народна жлъч на профила си.
И щом стана дума за народна жлъч... Много е интересен подходът, с който хората избраха да назидават издателката - с варварския принцип "Око за око, зъб за зъб". В случая - "Ти обиди Татяна Лолова, сега ние ще обидим теб".
Колкото и да се повтаря, че срамът не създава по-добри хора, първосигнално и донякъде със садистично удоволствие се стараем да докараме нервна криза на човек, когато според нас е престъпил нормите на култура и възпитание.
А още по-интересно e, че това, в което обвиняваме Божана Апостолова, мнозинството го правим ежедневно. Обсъждаме недостатъците на познатите си, техните нещастия, личен живот, профилните им снимки във Facebook, последната им ваканция. Къде на четири очи, къде пред повече хора, къде онлайн - и в нито един случай не може да се говори за по-малкото зло.
Социалните мрежи ни дават възможност за споделяне на всяка мисъл, всяко чувство, всяко събитие в живота ни, дори и най-маловажното. Можем да надзъртаме не само в откровенията на приятелите си, но и в писанията на приятелите на техните приятели. А резултатът от всичко това е една неспирна вълна от клюки на всеки ъгъл - или всеки клик.
Има хора, които все още не са се научили кое е уместно да се коментира и кое - не. Все още не разбират какво е лично пространство и личен проблем. Това е факт. Факт е също, че част от този общ знаменател на "хора" са обществени личности и понякога написаното от тях не ги показва в добра светлина.
Но да метнем някого на бесилото и да превърнем Facebook в другарски съд си е отвсякъде неправилна реакция на мнозинството.
Лошото в реакциите на масата е, че се мултиплицират многократно и макар в началото да изглеждат оправдани, в един момент нападките също прехвърлят границите на нормалното и приемливо поведение. Превръщат се в инквизитор, без да си дават сметка, че една изпусната дума или случаен пост утре може да ги постави на мястото на жертвата.
