На 20 години, докато в университета ме учиха на славянски граматики и руска класическа литература, аз се научих да сменям крушки, слушалката на душа и филтрите на смесителя на мивката.
Даже една врата боядисах, вярно - неравно като разорана целинà*, дето ми я преподаваха паралелно с това.
Бях горда като дете, което са похвалили колко хубаво рисува, въпреки че то очевидно няма заложби в тази насока.
Тупах се сама по рамо и в главата си си ръкоплясках на крака как не съм като онези хора, които, горките, една крушка не могат да завият и на една стена не могат да теглят латекса.
О, колко съм бъркала! О, свещена простота! 13 години след тези щастливи дни започнах ремонт и... разбрах колко малко знам всъщност.
Тежката фаза мина леко, ще ме прощавате за оксиморона. В моите скромни 60 квадратни метра нахлуха едни сръчни момчета, ръководени от един едър мъжага и за има-няма седмица вътре заприлича на пещера.
Оставаше някой съсед отгоре да ме наводни и даже можеше да си проимам и сталактити.
После дойдоха обичайните перипетии под формата на "Тоя под кой майстор си е оставил ръцете по него!?", "Тоя таван сякаш петгодишният ми син го е правил!!!" и "Тия стени ми бегат яко по нивелира...".
Дотук приемах всичко с усмивката и оптимизма на човек, който сам е сменял крушки и сам е боядисвал врата. Една на брой. Пък и не взимах особено дейно участие - ако хвана къртача, най-много да вляза у симпатичните студенти, които живеят до нас.
Минавах, наглеждах пещерата и се оттеглях.
Първият шок настана, когато ме попитаха какъв таван искам, а аз отривисто заявих "Бял!". Майсторите ми се изсмяха и ме изгледаха с леко съжаление.
С онова съжаление, с което се гледа жена, която не може да паркира, или мъж, когото са накарали да сготви телешкото по бургундски на Джулия Чайлд. Сещате се.
Тогава, като един същи Къци Вапцаров, извадих от джоба си жокер - смартфонът ми, който съдържа PDF визуализация на това, в което трябва тези 60 квадрата да заприличат.
Майсторите отново се усмихнаха, този път не толкова снизходително и се разбрахме, а аз разбрах що е то окачен таван и има ли той почва, пардон, таван, у нас. А аз реших, че сложните въпроси към мен са се изчерпали, което се превърна в жестока грешка, за която в следващите дни си изработих истински рефлекс.
В момента, в който получех някакъв въпрос, пак вадех от джоба смартфона, сочех с маникюр екрана и казвах: "Ето това трябва да стане".
Насреща си все така получавах снизходителна усмивка, сякаш се опитвам да паркирам огромен офроуд джип на територията на скромния ми хол.
На питането каква да е мивката - композитна, иноксова или неръждаема - аз реших, че вече не издържам на този наплив от информация, която ми се сервира, щом трябва да направя избор, и делегирах всички права на приятеля ми.
Обясних му, както на майсторите, че искам да стане като на ей тая картинка, и го оставих да обсъжда с майсторите качествата на композитните мивки пред иноксовите.
Обещала съм му, на приятеля ми, не на майсторите, живот и здраве, в новия ни дом да завия някоя крушка. Само да не е в окачения таван, че там не били такива...
___
*"Разораната целинà" - роман на руския класически писател Михаил Шолохов.
