На пръв поглед цяла Европа е потънала в дълбок размисъл как да пребори дълговата криза, в която затъват една по една страните от стария Запад. Но всеки, който се опита да навлезе по-дълбоко в проблема, за да потърси възможни алтернативни решения, стига само стената на официалната версия: един за всички - всички за един; няма да допуснем да фалира нито една страна и нито една банка в целия Европейски съюз! "Евро плюс"! На естествения въпрос какво става, ако след Исландия, Ирландия, Гърция, Португалия в дълговото блато затънат Италия, Испания, Белгия или - не дай Боже - Франция? Какво ще стане, ако не стигнат средствата по плана "Евро плюс". Не трябва ли всички
да обмислим план "Б",
за който вече открито говори вещият във финансовите кризи г-н Джордж Сорос? Но и г-н Сорос споменава плана "Б", без да ни обади какво има предвид. Всъщност всички знаем какво ще се случи, ако Евросъюзът не овладее реалната опасност от държавен фалит на страни от еврозоната. Но никой не говори за неизбежното следствие, сякаш е наложено табу да се споменава очевидната опасност - освен за да се отрече.
За възможното задълбочаване на европейската дългова криза се говори само в стилистиката на вицовете за Радио Ереван. Попитали Радио Ереван какво ще стане, ако ЕС не удържи затъващите държави. Ние не знаем, отвърнало радиото, но питайте в печатницата. Попитали и Радио Дойче веле как еврозоната ще се справи с кризата. Ето какво казало то: "Ако Гърция и Португалия бяха изпаднали в криза, без да са членове на еврозоната, нещата нямаше да са така трагични, както сега. Драхмата и ескудото просто щяха да бъдат обезценени, което днес за съжаление не е възможно." (Ролф Винкел по "Дойче веле", в. "Стандарт" 15.07.2011, стр. 13).
Ето ви плана "Б" в цялата му яснота и простота. Винаги, когато са изпадали в дългова криза, държавите са опразвали джобовете на поданиците си с помощта на печатарската машина и инфлацията. Г-н Винкел обаче ни утешава, че обичайното решение "днес... не е възможно". Ама съвсем, съвсем си е възможно.
Инфлацията е неизбежният изход,
когато властващите нищо друго не направят. Тя е ultima ratio - онова, което се случва (от самосебе си), когато нищо друго не успее (разумно) да се наложи. Никаква тънка политика не се иска: Печаташ пари да плащаш старите заеми, валутата се обезценява, а с нея и всички обещания на държавата по т.нар. социален договор. Спестените пари са си по сметките, хем изчезват, защото с тях вече може да се купи в пъти по-малко. Пенсиите и заплатите уж никой не е намалявал, но същите пари не стигат за досегашното потребление. Инфлацията е елегантен начин на облагане, кражбата се скрива зад монетарната илюзия.
Следвайки поуките от историята и хитрият г-н Сорос, и всички специалисти по фундаментален анализ на финансовите пазари, очакват страните от еврозоната да посегнат към инфлационния данък, след като не успеят да се разберат по друг начин да се справят с дълговата криза. Затова отскоро се предлагат несметен брой финансови продукти, които доход почти не носят, но били защита от инфлация. Но в еврозоната има
сериозна пречка пред инфлационния план "Б",
с която финансовата история досега не се е сблъсквала. Паричният суверенитет е извън властта на задлъжнялата държава и може да се упражнява само съвместно от няколко държави, чиито представители фактически контролират Европейската централна банка. А държавите, които държат паричната власт в еврозоната нямат никакъв интерес да ограбят собствените си граждани, фирми и банки в полза на закъсалите си партьори по еврозона. По-скоро ще зарежат еврото и ще напуснат еврозоната, отколкото да съсипят собствената си икономика и да разбият политическата си система заради чужди дългове.
Пределът на европейската солидарност е там, където интересите на общността застрашават собствените интереси на доминиращите я велики сили. За да защитят стопанството си, те са готови да предприемат дори пагубни за фалиращите страни мерки, например като ги поставят във валутен борд. Достатъчно ще е да спрат рефинансирането от ЕЦБ срещу ценни книжа на задлъжнели държави от еврозоната. Затова съм убеден, че
инфлационен взрив няма да има,
би било икономическо самоубийство да го допуснат онези страни от еврозоната, които са в състояние да обслужват външния си дълг и да поддържат стабилен финансовия сектор на икономиките си. Те всъщност засега печелят от затрудненията на съседите си. Този извод е лоша новина за свръхзадлъжнелите страни, а и за техните кредитори. Вместо чрез лесното инфлационно решение за сметка на ограбване на спестителите, съкращаване на фиксираните и орязване на текущите доходи, дълговият проблем ще трябва да се реши по трудния и болезнен начин, т.е. да се плати или да се изпише на загуба в близки до днешните реални стойности. За повечето длъжници това ще е връщане на икономическото развитие с десетилетия назад.
