След близо тримесечни спорове около идеята за използването на Сребърния фонд като инструмент за покриване на публичния дълг на държавата, министърът на финансите, Симеон Дянков, най-после се вслуша в критиките на БНБ, ЕЦБ, Комисията за финансов надзор и независимите експерти. Държавата отново ще обърне поглед към международните пазари в опит да револвира дълг, който от десетилетия пречи на икономиката на страната.
Как се стигна дотук?
Крахът на социализма през 1990 г. остави българската държава с външен дълг от 10,05 милиарда щатски долара и напълно нефункциониращо стопанство, което не може да произведе растежа, нужен за погасяването на задълженията.
Може би най-успешно ситуацията е описана от Иванов, Тодорова и Вачков (2009) в История на външния държавен дълг на България 1878-1990 г.: „без клокочещите под повърхността на стопанската тъкан фундаментални икономически равновесия... обслужването на получените кредити [би било] напълно във възможностите на страната".
В този смисъл основната причина дългът в края на социализма да предизвика такъв срив е именно характерът на наследената от плановиците икономика.
Ако сравним 2004 г. и 1990 г. имаме подобни на пръв поглед макроикономически показатели. През 2004 г. брутният вътрешен продукт на страната достигна нивата от края на 80-те. Дългът също беше почти толкова голям, колкото и тогава - 9,225 млрд. щ.д.
Разликите, обаче, се забелязват другаде - съотношението между обслужването на дълга и износа през октомври 2004 г. беше 42,04%, докато през 1989 беше цели 85%. Именно това кара Иванов и др. (2009) да заключат, че икономиката е била два пъти по-ефективна при издаването на новия дълг при Милен Велчев, отколкото в началото на 90-те години.
Дългът на комунизма
Коментаторите, които казват, че повече от двадесет години връщаме дълга на комунизма, са абсолютно прави. Изплащаме го не само в чисто монетарно отношение, но и по-лошо, чрез наследството на плановото стопанство под формата на една абсолютно нефункциониращата икономика. В този смисъл не е от значение толкова самият размер на дълга, а възможността на икономиката да постигне растежа, нужен за изплащането му. Разхищението на тоталитарния режим е създало един колос на глинени крака, който се сгромолясва под вътрешен и външен натиск в края на 80-те години.
Благодарение на стабилната макроикономическа рамка в страната след 1997 г. получаваме по-добри условия с всеки следващ заем за рефинансиране на комунистическия дълг. Въпреки че в одобрените от Парламента параметри на предстоящата емисия е поставена една доста висока граница на лихвата от 10%, реалните очаквания са последната да бъде дори под 4%. Това е сериозно подобрение от Милен Велчевия дълг, който беше емитиран с лихва от 7,5% и 8,25%.
Тоест можем да очакваме, че при добър икономически растеж и балансиран бюджет, покриването на външните дългове ще се случи реално в бъдещето.
Така стигаме и до ядрото на проблема - възможността за по-бързо намаляване на задлъжнялостта. Въпреки че към момента дългът на страната ни възлиза на едва 16% от БВП, е важно да се стремим към подобрения на този показател. Освен че облекчава бюджетната политика и успокоява чуждестранните инвеститори, ниският публичен дълг играе и ролята на своеобразен буфер на доверие в турбулентни за икономиката времена.
Успешното преструктуриране и поетапното изплащане на комунистическия дълг са жизненоважна предпоставка за по-нататъшното разграничаване на България от лошата фискална репутация на правителствата в региона.
За да се случи всичко това, е важно през идните години да станем свидетели на приемането на балансирани бюджети без дефицит, а по възможност и с излишъци. Полагането на нормативните основи за една добра фискална аргументация на бъдещите бюджети ще предотврати популистките харчове на администрацията и ще създаде условия за приемственост в бюджетната политика.
По-ниските държавни разходи не само ще предотвратят акумулирането на още дълг, но и ще стимулират икономически растеж посредством делегирането на стопанските решения в ръцете на гражданите и бизнеса.
