Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Кучетата са таралеж в гащите, но изглежда не мога без тях

Боледуват, хапят, пускат косми и накрая... умират Снимка: Pixabay
Боледуват, хапят, пускат косми и накрая... умират

Роди се на 10 март 1985 г. в Смолян. Дребно, пухкаво, бяло топче. Баба ми я донесла в джоба на палтото си с влака към София и я подарила на майка ми. Една година по-късно съм се родила аз. Не си спомням какво е да живееш без куче.

След като проходих, ходех с бисквитата на главата си, за да не ми я вземе. Когато свирех на оранжевата триола, която сигурно всяко дете, родено в края на 80-те, е имало, тя пееше. Имаше вродена дисплазия на тазобедрената става и накуцваше още от малка. Беше умна, но проклета. Обичаше да се крие в килера и мъкнеше там разни лакомства, които беше готова да защитава с цената на живота си.

Впрочем, казваше се Жужи. Жоржета. Човек никога не забравя първото си куче. И как би могъл? Особено за децата, които нямат братя и сестри, кучетата се превръщат в нещо повече от домашни любимци, в приятели, братя/сестри. Сигурно звучи шантаво и перверзно на онези, които са израснали без животно (кравите в обора не се броят), но е така.

Затова и загубата на куче или котка може спокойно да се приравни като емоционална болка към загубата на близък човек. И въпреки че според Рене Декарт животните нямат душа, всеки, който е губил куче, ще ви потвърди, че загубата се усеща като откъсване на душа от душа.

За малко да разбера какво е да преживееш смъртта на кучето си преждевременно, когато бях в първи клас. Докато вървяхме към училището, иззад една ограда изскочи боксер, който я захапа през средата на тялото и почти я разполови. Спомням си как навсякъде плисна кръв, майка ми пищеше и удряше боксера, а аз ревях отстрани. Тогава нямаше Централна ветеринарна клиника, нито Многопрофилна ветеринарна болница, нямаше ядрено-магнитен резонанс за кучета, нито каквито и да било високоспециализирани изследвания. Ветеринарната грижа в спешните случаи беше абсолютно полева.

И все пак, едни ветеринари в клиника, която се намираше в сегашните "Манастирски ливади", които тогава бяха извън София, решиха, че ще се опитат да закърпят окървавения парцал, който представляваше кучето ни, и я спасиха. 20 шева през цялото тяло и доживотни белези, но Жужи се възстанови и живя още години.

Все пак, не живя твърде дълго. Тъй като кардиологичната ветеринарна грижа по онова време се състоеше в изписване на билки, щом сърцето ѝ започна да се уголемява и започна да кашля, беше ясно, че не ѝ остава много. Една априлска сутрин, бях в седми клас, като тръгнах за училище, тя ме изпрати до вратата. В очите ѝ имаше ясно "Довиждане" и знаех, че няма да я видя повече.

Въпреки това, когато следобед звъннах на майка ми в болницата, в която работеше, и медицинската ѝ сестра ми каза, че е излязла, "защото кученцето ѝ почина", се тръшнах на пода, както сега прави сина ми, когато искам да му сложа капки в носа, и ревах до посиняване.

Погребахме я зад блока под една форзиция и затиснахме гроба с камък. Дни по-късно от нищото изникна багер, който разкопаваше градинката и се приближаваше към камъка. Излетях от четвъртия етаж до долу за секунди и се проснах върху гроба, крещейки на багериста, че не може да мине оттам, защото кучето ми е погребано отдолу.

Ако можех, още в този момент щях да се откажа да имам повече кучета в живота си, за да не преживявам болката от загубата им, но нямаше как, защото от няколко години с нас живееше Ребека - внучката на Жужи.

Скандално добродушно, черно-бяло куче с дълги мигли, което успя да научи един-единствен номер за живота си. На "Колко обичаш мама?" се мяташе по гръб и си изпружваше корема.

Когато стана на 11 години и започна да подкашля, а лекарите казаха, че сърцето ѝ е уголемено, вече знаех. Няма и месец по-късно чух баща ми да казва по домашния телефон, закачен на прозореца "Под борчето? Как така под борчето?". Погребахме я под борчето.

Спрях изобщо да се прибирам вкъщи. Липсата на лай, косми и махаща опашка беше прекалено оглушителна и реших, че по-добре да съм далеч. Никакви кучета повече. Това не се търпи. Не съм дошла тук, за да страдам, нали разбирате? Поне така си мислех тогава. Няколко месеца живях като номад, влачейки мъката по кучето си и една тийнейджърска любов. И тогава дойде Христофор - следващото куче.

Новата пухкава топка, която се настани в стаята ми и започна да опикава килима, ме върна у дома. Върна ми и желанието за живот, макар че, естествено, и при него не всичко беше безпроблемно. Беше само на 5 месеца, когато го качихме на Витоша и го блъсна шейна. Счупен крак, две операции, пирони в крака, "Пригответе се, че може да остане сакат". Майка ми рева като новородено с колики. Второ куцащо куче в семейството, страхотно. Христофор обаче се възстанови напълно и доскоро скачаше на метър и половина височина еуфория, когато ме види.

Една година по-късно дойде и Тамара. Някакви хора си взели пекинез, след което установили, че пуска косми и решили да го подарят. Тамара е зъл хищник, чието хоби е преследването на кокошки и кози и отъркването в мърша. Няколко месеца след като я взехме обаче се оказа, че има пиометра. Последва операция, упойка, възстановяване.

Оправи се, но агресивният ѝ нрав предизвика една иначе много дружелюбна каракачанска овчарка, която просто я настъпи, в резултат на което спука белия ѝ дроб.

Преди тези инциденти обаче, когато я заведох вкъщи за първи път, баща ми каза: "О, прекрасно кученце, много красиво, но няма как да живее у нас". След два дни се влюби в нея и до ден днешен не може да заспи, ако не се е залепила за гърба му. Христофор и Тамара в момента са на 14 и на 15 години и са в добро здраве.

Снимка: Личен архив

Но тъй като от доста време вече не живея с тях, преди две години осинових 35-килограмов помияр с майка-каракачанка, мултиалергия, истеричен косопад, изблици на агресия към момчета в работно облекло и склонност към странни инциденти.

Снимка: Личен архив

Казва се Оли и трябваше да бъдем само негово приемно семейство. Гледахме го 4 месеца, след което го изпратихме за Германия, където трябваше да му се търси постоянен дом. Отново ревах безутешно и отново си блъсках главата в стената, че тия кучета не носят нищо добро.

Когато в полунощ ми се обадиха, за да кажат, че има проблем с транспорта и връщат животните към София, просто запалих колата и отидох да го прибера. Оттогава спи на дивана и окосмява всеки милиметър територия. Чеше се безконтролно и буди целия квартал с лая си. Ходим на море само на къмпинг или в Гърция, за да идва с нас. Ужасно животно.

Мисълта, че някой ден тези кучета ще умрат, ме потиска умерено, но такъв е животът, нали? Както казват хората, когато някой умре. Кучето е особено животно. Цял живот те тормози, пикае на килима ти, напада хора, напада животни, нападат го животни, разболява се, влачиш го по лекари, по клиники, милиони пари изтичат по здравословното му състояние, не можеш да отидеш на почивка на яко място с него, търсиш хотели, мислиш го, притесняваш се, създава ти безкраен низ от грижи и проблеми.

И накрая прави най-гадното - умира и ти чупи сърцето на парчета. И все пак, въпреки това, подозирам, че някой ден, ако надживея сегашните, пак ще имам куче. Този път обаче ще заложа на голо китайско качулато и ще си купя пухкав килим.



Най-коментирани

Най-четените