Все си мисля, че съм претръпнала към грозни гледки, защото се сблъсквам с тях почти ежедневно. Но докато гледах как седан минава през улично куче, обядът ми на няколко пъти отчаяно пожела да напусне стомаха ми от погнуса и чист ужас.
Да наблюдаваш насилие предизвиква лесно обясним първичен страх, че ти може да си следващият. А да упражняваш съзнателно насилие е явен признак на садизъм.
Казусът с кучето Мая обаче е далеч от черно-белите обяснения, които мнозина му придават.
Всеки софийски квартал си има по една Мая, даже понякога по няколко.
Те са плод на човешкото безхаберие и в тях, точно както в Мая, нерядко се откриват категорични черти на дадена порода. В случая - хъски. Само че след като разликите между куче и плюшена играчка са станали прекалено осезаеми, животното е безсърдечно захвърлено на улицата и на милостта на случайни хора.
Там, без много учудване, се сблъсква с още безхаберие.
Ще опонирате, че целият квартал много обичал Мая. А защо тогава никой не я е прибрал? Иначе добронамерени и сърдечни съкварталци дори са я снимали в антрето си, но ей така, за спомен, не за да я разпространят за осиновяване.
Кучета като това са жертви, далеч преди да се озоват под гумите на някоя кола.
Нещо повече, Мая и себеподобните ѝ са жертви именно на онези, гордо обявили се за природозащитници.
Последните се залъгват, че да подхвърлят купа храна е напълно достатъчно за четириногите.
Рядко стигат до осиновяване на улични кучета, често си намират куп оправдания защо не го правят. Съвестта им пък шумно се разбужда, ако стане инцидент с улично животно. Тоест, когато е твърде късно за истински действия и точно навреме за показен активизъм.
Кварталните кучета, останали след смъртта на Мая, нямат нужда от виртуално късане на ризи с гръмки обяснения как, цитирам един от многото, "за животни ни боли много повече, отколкото за хора".
Те имат спешна нужда от осиновяване и сигурен дом, а не от лицемерно щъкане из социалните мрежи с думи като "Хората са по-големи помияри от кучетата" (да, отново е цитат). Лозунгите няма да спасят нито едно четириного, заобиколено от двуноги, на които всъщност не им пука особено за него.
Това, което ще спаси кучетата на София, е само и единствено активното кастриране и осиновяване.
Кастрирането ще пресече порочната практика по улиците на града да скитат наследници на породисти хъскита (и други породи), а осиновяването ще ги спаси от крайно нехуманна гибел.
Истинската съпричастност не е в постфактум протести и гневни до неадекватност мнения из Facebook. И докато продължаваме да подменяме грижата с фалшив показен морал, е въпрос на време някое куче да последва съдбата на Мая, че дори и по-жестока.
Да, колкото и страшно да е, трябва да си го признаем - бездействието, както виждаме, убива не по-зле от безсърдечието.
