Стоиш в дома си и обикаляш нервно около свещената масичка, върху която стои домашният телефон. Чакаш да ти се обади момчето или момичето, с което си се разбрал/а да се чуеш. В един момент решаваш, че ще направиш първата крачка.
Вдигаш телефона и посягаш към шайбата (да, шайбата), но разбираш, че съседът отново е запушил линията. Бесен затваряш телефона - не с приплъзване на палеца, а с трясък на слушалката.
Това е ситуация, която много от днешните тийнейджъри не могат да си представят. Може би са виждали нещо подобно само на филм. За тях комуникацията по телефона е нещо лесно, достъпно, почти безпроблемно. Където и да се намират е нужно само да бръкнат в джоба си, да докоснат стъкления екран няколко пъти и могат да се свържат с когото пожелаят. "Невежеството е блаженство", наистина.
Не са чак толкова далеч в миналото времената, в които телефонната комуникация не беше толкова проста. А понякога забравяме и историята, довела до това да можем да комуникираме помежду си от далечно разстояние. Всичко започва още на 10 март 1876 г., когато Александър Греъм Бел успява да накара своят телефонен апарат да проработи. Първите думи, предадени по телефона, гласят: "Г-н Уотсън, елате тук. Искам да ви видя" и са насочени са към Томас Уотсън - асистентът на Бел, който е в други край на линията в съседна стая.
Над 140 години по-късно животът без телефон изглежда немислим. Възможността да чуеш всекиго в почти всяка точка на планетата и във всеки един момент е нещо, което отдавна вече сме приели за даденост.
Развитието на мобилните технологии премахнаха стационарността на телефоните, вкараха ги в джобовете ни, а впоследствие ги превърнаха и в миниатюрни компютри. Днес смартфоните постоянно са в ръцете ни и ги приемаме за даденост.
Но макар учениците да нямат спомен за свят без мобилните телефони, родените през миналото хилядолетие са запомнили поне нещичко. Как се е стигало до скандали, че някой говори твърде дълго и запушва линията, как набирането не ставаше с бутони или докосване, как за да позвъниш от улицата, наблизо трябваше да има кабинка...
В нашата галерия ви припомняме някои славни особености на ползването на телефон през 80-те и 90-те години на миналия век.
Неща, които много възрастни са забравили, и за които много деца дори не подозират. Сетете се пак за тях следващия път, когато гледате някой клип от YouTube на смартфона си или говорите с някой приятел от най-затънтеното място в страната, където сте отишли на пикник или почивка.
Комуникацията на миналия век: "Иване пребирай се да обядваш" провиква лелка от балкона. "Петре смени канала" каза бащата от дивана. Клаксон пред блока, да слиза авера че закъсняхме. Чертането на карта да ти покажат пътя.
През 80-те телефонни разговори чрез кварталната поща ...., хм, чини ми се, че не беше точно така. През 70-те - да, но 80-те ... През 80-те АТЦ-тата бяха въведени вече почти навсякъде. Обаждахме си се на баби, дядовци и роднини по селата или пък те ни се обаждаха. Тогава до пощата се прибягваше, ако си на морето, а в поч.станции нямаше телефони по стаите. Тогава ходиш в пощата. Чакаш да те повикат в еди кой си номер кабина и така. Но верно, сега като се замисля, тогава телефонните разговори нямаха нищо общо стова, което е сега. Бабата и дядото /или само единия/ са на село, децата им и внуците в града и я се чуят веднъж в месеца, я не. А разговорът обикновено не трае повече от 2-3 минути. Как сте, добре сме, как са децата, слушат ли, върви ли училището и толкова. Сега ги слушам някои дърдорят по 10 минути, само за да се разберат къде и кога да се чакат, примерно или пък да вземе ли хляб от магазина или не. В много случаи "джисийемъ" е и средство за демонстриране на престиж. Някой/някоя дърдори в рейса вече 40 мин. Един вид - вижте ме сега колко безплатни минути имам и как съм се уредил/а или пък - въобще не ми пука за разходите ...
Дедото я закрил кифлеещата. То наистина, и аз да обикалям 5-6 телефона да търся къде да говоря и аз ще се изнервя. А иначе добре, че се развиват технологиите, кофти тръпка беше това да набираш номер с 300 зора и на финалната права да нацепиш грешната цифра.