Забравили сме какво е тишината. Малко от нас си спомнят, а още по-малко са изпитвали чувството на пълна тишина и отдалеченост, които не са само временна изолация за няколко часа, докато повечето хора спят. Преди много години, когато да бъдеш отдалечен и изолиран e било начин да оцеляваш, се появили много такива села - труднодостъпни, в тишина, скрити от всеки случаен поглед на преминаващите по пътищата. Един завой от главния път, един тесен път, пробягваща пред колата кошута, изкачвания дълбоко към върховете на планината и пристигаме в Киселчово.
Родопите са специална планина, а Киселчово е специално село. Допреди няколко години е било едно от поредицата постепенно изоставяни малки селца, по-скоро махали, разпилени и едновременно сгушени между зелените баири. Днес Киселчово се превръща в място за изкуство, храна, събиране и обменяне на идеи и поне няколко пъти в годината обитателите му се увеличават в пъти. „Виновницата" за преселението им е Мона Чобан - която официално живее в Париж и е писателка. В Киселчово се превръща в организатор, координатор, понякога готвач, градинар и какво ли не. С две думи най-важната й длъжност в Родопите е създател на центъра за изкуство и занаяти „Артел 13".
Тази седмица от 28 юли в Киселчово отново ще се празнува с „Бардово бърдо фест". Фестивалът продължава три дни под небето на Родопите, на една от поляните на селото, с музика и изследване на планинския живот и вкусовете на планината. Вход за фестивала няма, поради ограничения капацитет на къщите за гости настаняването е предимно на палатки.
След „Бардово бърдо" продължават различните ателиета и творчески инициативи - за храна и изкуство. В края на август може да се включите в един много специален български занаят - плъстене на вълна. Сега е почти изчезнал, но някога е бил често използван за шапки и други практични изделия от нетъкана вълна. Плъстенето се е превърнало в художествен занаят, в който се изработват пана, декоративни предмети и бижута. В Киселчово обещават ателие с родопски майстор, който ще покаже стари техники, намерени в архивите и научени от родопските баби. В близкия Смолян в Професионалната гимназия по приложни изкуства този изчезващ занаят все още се практикува и разпространява в България и по света.
Плъстенето, наред с много вкусните родопски специалитети, е от нещата, които е хубаво да откриваме за себе си, да пазим и да споделяме. Защото, да ви кажа честно, е малко егоистично да знам колко е вкусно сиренето от млякото на планинските овце и крави и да не ви споделя. Някои неща обаче ще оставя да откривате сами - например, колко пъстри са родопските поляни и колко много вкусотии може да набереш от тях.
Животът в планината никога не е бил лесен, а храната е на специална почит в Родопите. Земята е малко, лятото е кратко и ограничава отглежданите зеленчуци. Затова и поречието на Горна Арда е станало район на фасула. В Смилян и околните села ранното лято е времето, в което от терасовидни ниви и дворчета се подават ярките цветове на фасула. През есента Смилян организира и Празник на фасула, на който се показват и опитват невероятно богатство от ястия - дори и сладкиши с фасул.
Кулинарните празници и селският туризъм оживяват от време навреме притихналите планински села и градчета. Те обаче не ги спасяват от бавното изчезване и обезлюдяване на Родопите, както е и в повечето райони на България. Затова понякога е много трудно да пишеш за „планината на Орфей", както често наричат областта около Смолян. Хубаво е да виждаме архитектура като от картичка, високи планини, дълбоки гори и зелени поляни, гостоприемни домакини. Под картичката обаче има много тъга, която особено силно се усеща извън областния град и курортите като Пампорово. Един друг свят на борба с природни стихии, борба за оцеляване, за работа, борба да не закрият училището, защото на общината й е скъпо за поддържане, борба да се справиш с намирането и запазването на работа, надеждата наблизо да има лекар, аптека и куп неща, които в големия град сме приели за даденост... С това всичко се свиква, животът е продължавал и оцелявал векове наред.
Трудно се свиква с напускането на по-младите, трудно е да свикнеш, че поляните, по които стотици хиляди овце са хранили планината, че дори и столиците на Османската империя и на България, днес едва се срещат по няколко животни.
Животът не се върти около големите стратегии, той тръгва от малките неща и се връща в планината заради тях. Отдалеч може да имаш сто стратегии, но те няма да работят, докато хората не успяват да разрешат ежедневни грижи. Млякото, което се купува на ниски цени, картофите, които е трудно да продадеш, защото отнякъде идват други, субсидирани, едри, евтини и плътният вкус на тези от планината отстъпва пред горчивия избор „цената да е ниска".
Може би след 10 или 20 години, когато се променят работни места, технологии и разбирания, планината пак ще се оживи и пак ще е дом на много хора. Едва мога да си представя колко е трудно да я напуснеш, за да отидеш някъде далеч, защото иначе ти е трудно да оцеляваш и да гледаш децата си. Но кой знае как ще се промени животът и дали след време тишината на Киселчово няма да изчезне, прогонена от целогодишен човешки говор?
Когато идваш там, те грабват и тишината, и пълното усамотение. Магазин няма, нито автобусни линии. До къщите се стига или пеш, или с високопроходима кола - останалите си имат място за паркиране по-надолу в „центъра".
Преди да се отправите към Киселчово, се подгответе за различно от традиционното пътуване. Последните километри от пътя са много изронени, така че или ви трябва стабилна кола, или търсите комбинация с някого, за да стигнете. С автобуси се стига до Смолян или до близките Смилян и Могилица. В селото няма мобилно покритие, нито интернет, храна се носи от близките градове. Няма опция „дояде/допи ми се нещо, ще прескоча да си купя". Ако отидете в „Артел 13" - дали на работилница, на фестивал или просто като доброволец, вие ставате част от една цяла общност, в която всички трябва да си помагат и да живеят заедно. Това важно умение е помагало векове на хората в Родопите да оцеляват и е ключов елемент от всяко гостуване.
Обстановката в къщите е почти луксозна - реновирани антикварни мебели, удобни легла, хубава обща кухня, съвсем градски бани и тоалетни. Телевизор няма - забравете новините и се подгответе за дълги разговори навън или пред камината. В Киселчово през по-голямата част от годината е прохладно, особено вечер. Макар да се усеща като в края на земята, там живеят и работят хора - с тях може да си поприказвате, да си купите (с предварителна заявка) домашни сладка, мед, мляко, сирене, картофи. Съобразявайте се с постоянно живеещите в селото, не ги оглеждайте като експонати, не вдигайте излишен шум и не приемайте домовете им за етнографски музеи.
Ако ви се разглеждат музеи - в Могилица са Агушевите конаци, а в Смолян има много какво да се види за местния фолклор, занаяти и култура.
