Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

На изток, на север и право в дерето

На изток, на север и право в дерето

Webcafe.bg започва да публикува първите материали, изпратени от читатели, за играта "Покажи България на децата си". Победителите ще обявим според условията на регламента.

Фалстартът го даде с палка един пътен полицай още на телевизионната кула. Не очаквах, че първото ми палатково изживяване ще започне с неправилно престрояване. Не очаквах и че ще качим две стопаджийки малко след табелата със задрасканата София.

Накъде сте, момичета?

Момичетата бяха с по една раничка, с обща палатка, с мъгляв план ("ми на морето първо, после може към Родопите"), с малко пари и огромното желание да са заедно няколко дни, защото едната заминаваше после за Германия.

В багажника дрънчат тенджери, газови бутилки, палаткови разни такъми, брадва, нож и лопата, аз отскоро знам какво изобщо е шалте и подрънквам и аз от любопитство и малко страх. Слушала съм палаткови истории за чакали в гората, за змии и бури, за разни добри духчета, които, колкото и да са добри, си остават духчета, за Бога! Брадвата не смея и да попитам за какво ни е.

Оставяме след себе си "Карфур" и неговите подобни, подминаваме стройна километрова редица бетонови израстъци, на които пише, че са хотели и асфалтовият път свършва. На Кара Дере има дълга гора, цялата в естествени ниши като малки стаички и даже многостайни апартаментчета насред боровото зелено. Намираме нашата и моето палатково кръщене започва.

Брадвата се оказва, че служи за цепене на дърва за огъня, а не за неща, които се сънуват в кошмарите. Единственото подозрение за чакал се появява, когато три парчета скумрия изчезват мистериозно на втория ден, но може да е бил и някой от лагера и да не си признава.

С лопатата си изкопаваме тоалетна нагоре в горичката. Със зарядното за "Нокиа" си правим простор за дрехи. С помощта на обърната наопаки десетлитрова вода и шал, монтираме мивка на един клон. 

Следващите няколко дни преминават в много спускания към плажа, голи разходки по пясъка, въргаляне в една кал, която уж е лечебна, но и да не е, пак си я бива. Видяхме планктон.

Запознахме се със съседите по ниша. Те обичаха да посрещат залеза, а ние изгрева. На втория ден сапунът спря да ми липсва, а на третия банският започна да ме стяга и просто го свалих.

После ядохме едни много вкусни картофи на огън, а след това ни намокри най-приказната буря, която някога изобщо се е случвала, и никой не може да ме убеди, че неговата буря е по-хубава от моята.

Кара Дере го няма в учебниците по история, макар че сигурно и там са ставали важни неща през някой си век. На Кара Дере няма дворец, кметство, чешмичка, площадче, разкопки и мощи. Няма дискотека и църква, стражари и апаши. Няма хора, които обичат колата им да бъде чиста и неиздраскана.

Няма май и диви прасета, макар че предвидливо качвахме храната високо по клоните, за да не ги изкушаваме. Това беше единственото предвидливо нещо, което правихме тези няколко дни. На Кара Дере има планктон и много камъни с формата на сърца. 

Пожелавам на всеки да заведе детето си там, за да се радва, докато събира колчетата на палатката и да внимава да не загуби някое в тревата. Да му разкажат приказка в палатката и да заспи на сянка, когато е следобед и слънцето навън прежуля. Да събере клонки и да яде супа, сготвена на огън. Да усети миризмата на прашен крайморски път след летен дъжд.

Да знае, че има място, където няма значение какво и как и дали изобщо човек се е облякъл. Да усети, че може да е много чист и без балсам за коса и шампоан с алое вера. Да изживее своята си буря и да знае, че по-приказна няма.

   

Най-четените