Иран е основен стратегически партньор на Китай, но от началото на текущия конфликт в Близкия изток не изглежда, че Пекин предоставя съществена подкрепа на държава, която по всички дефиниции би трябвало да бъде считана за съюзник.
Макар и двете страни да споделят обща неприязън към Америка и да имат мащабно стратегическо партньорство, засега режимът в Техеран остава напълно сам във войната си срещу САЩ и Израел.
Единствената подкрепа е под формата на хуманитарна помощ, a засега в Пекин не чувстват нито задължение, нито необходимост да се намесват с нещо повече.
"Продължаващият конфликт причинява ужасни хуманитарни бедствия на хората в Иран и другите страни от региона", заяви говорителят на китайското външно министерство Лин Дзян. "Китай изразява дълбоко съчувствие към народите в засегнатите страни и нашето правителство взе решение да предостави спешна хуманитарна помощ на Иран, Йордания, Ливан и Ирак с надеждата да облекчи трудностите, пред които са изправени хората."
Лин Дзян не предостави повече подробности в какво ще се изразява помощта, като единствено подчерта, че страната му ще продължи да полага "всички усилия за насърчаване на мира и прекратяване на войната, както и за предотвратяване на по-нататъшното разрастване на хуманитарната криза."
••• Тук може да прочетете повече за мащаба на икономическата обвързаност между Китай и Иран:
Тази новина идва, след като малко по-рано китайския Червен кръст обяви, че ще предостави 200 000 долара на иранския Червен полумесец за подкрепа на семействата на 165 деца, загинали при въздушен удар, който порази училище в град Минаб в първия ден от конфликта на 28 февруари.
Това ли е наистина всичко, с което може да помогне Китай на своя партньор?
През 2021 г. двете страни подписаха всеобхватно 25-годишно споразумение за стратегическо партньорство на стойност около 400 милиарда долара в областите на енергетиката, индустрията, природните ресурси, транспорта и телекомуникациите.
Подробностите така и не стават официални, но според тогавашни информации инвестициите включват 280 милиарда за развитие на енергийна инфраструктура и още 120 милиарда, предвидени са транспортната и телекомуникационната.
Един от основните стълбове на взаимоотношенията са иранските петрол и газ, които захранват китайската икономика, докато в замяна Техеран се възползва от инвестициите в инфраструктура и по-широкото си участие в инициативата "Един пояс, един път".
Китай също така помогна на Иран да излезе от международна изолация чрез приемане в БРИКС и Шанхайската организация за сътрудничество, посредничи за възстановяването на дипломатическите отношения между Техеран и Рияд през 2023 г. и многократно подчерта ролята на Ислямската република в регионалната дипломация и енергийната сигурност.
При положение, че са толкова близки партньори как може да се обясни, че Пекин се ограничава единствено до хуманитарна и дипломатическа подкрепа, като последната досега е изразена най-видимо в изпращането на специалния пратеник за Близкия изток Жай Джун?
Част от отговора се крие в погрешното очакване, че Пекин би реагирал така, както биха го направили САЩ и Европейският съюз. Западните държави обичайно обвързват отношенията си с останалите, включвайки гаранции за сигурност срещу ангажименти за спазване на принципи и идеали.
При Китай всичко е далеч по-просто и базирано на суров прагматизъм. Страната е най-големият търговски партньор за повече от 100 държави, но никога досега не е участвала в разрешаването на външни заплахи за сигурността на когото и да е. Основен приоритет е диверсифицирането на контактите и отношенията и извличането на максимална изгода, без да се поемат излишни ангажименти.
В този смисъл може да се каже, че сваленият лидер на Венецуела Николас Мадуро, който не получи китайска помощ, е също толкова приятел и съюзник, колкото и убития Али Хаменей.
Мадуро бе важен, но в по-широк план Пекин се явява най-големият търговски партньор на държавите в Южна Америка и втори за цяла Латинска Америка, а загубата във Венецуела може лесно да бъде компенсирана на други места в региона.
Друга причина за липсата на шумна активност от страна на Китай е, че докато конфликтът в Близкия изток бушува и е напът да предизвика световна енергийна криза, Пекин всъщност сравнително спокойно може да си позволи да не се меси известно време.
Страната действително внася от Персийския залив между 50 и 55% от петрола си, по данни на анализаторската компания Kpler. Това включва Саудитска Арабия (14,9 %), Иран (13 %), Ирак (11,2 %), ОАЕ (6,4 %), Оман (6,1 %), Кувейт (3,3 %) и Катар (1,3 %). С изключение на Оман, по-голямата част от този петрол преминава през блокирания Ормузки проток.
Който всъщност може би не е чак толкова плътно блокиран. Отново данни на Kpler показват, че докато всички монархии в Персийския залив са забавили или напълно спрели производството и износа си, Иран продължава с почти същото темпо, както преди войната.
Според енергийните анализатори на Kpler между 28 февруари и 17 март режимът е успял да изнесе 12 милиона барела. От своя страна компанията за морска разузнавателна информация TankerTrackers дава дори по-висока оценка - 13,7 милиона барела към средата на миналата седмица.
Някои от тези количества са изнесени директно, а други са в танкери, които от няколко месеца стоят в готовност в открито море и далеч от конфликта.
От тази перспектива изглежда, че Китай поне в краткосрочен план няма да усети толкова осезаемо влияние. Особено имайки предвид, че данни на правителството в Пекин за 2025 г. показват как страната осезаемо е диверсифицирала своя енергиен микс - петролът е по-малко от 20% от общата консумация на енергия, докато компоненти са въглищата и възобновяемите източници с дялове съответно от 51% и 21%.
В крайна сметка логиката не предполага Китай да се втурва в помощ на Иран.
Влошаване на енергийната криза в световен мащаб ще застраши интересите както на регионалните производители, така и на глобалните потребители. При този сценарий всички страни в конфликта, включително Съединените щати, в крайна сметка ще бъдат принудени да се откажат от ескалацията и да потърсят друго решение.
Нещо подобно вече се е случвало по време на енергийната криза заради войната между Израел и коалиция от арабски държави през 1973 г. Тогава държавите-износители в Близкия изток и Северна Африка налагат петролно ембарго за Европа и САЩ, което води до енергийна криза и натиск върху Израел за спиране на бойните действия.
В момента Иран и Китай имат напълно сходни очаквания. Текущият хаос трябва да доведе до колективен натиск върху САЩ и Израел да се откажат от военната кампания.
А това само по себе си би било равносилно на победа за двата режима в Пекин и Техеран.
