"Винаги ще бъда запомнен като човекът, който беше изгонен от Световното първенство в Аржентина, а не като единствения шотландец, вкарал два гола във финал на европейски турнир", обобщава кариерата си Уили Джонстън.
Най-голямата си лична драма футболистът изживява на Мондиал 1978. В първия кръг британците губят сензационно от Перу с 1:3, а няколко часа по-късно ситуацията в лагера им се влошава още повече, след като става ясно, че един от лидерите им се е провалил на допинг теста. В кръвта на Джонсън е открит забраненият стимулант фенкамфамин. Футболистът е категоричен, че е невинен и твърди, че веществото е проникнало в организма му чрез антихистамин, който е приел преди двубоя.
В момент, в който Уили очаква отборът и цялата нация да се обединят около него и да го подкрепят, той е изхвърлен позорно от световното и националния отбор, а кошмарният мач срещу Перу се оказва последният за 31-годишното крило за "гайдарите".
Джонстън възнамерява да обжалва и да изчисти името си, но за шефовете на Шотландската футболна асоциация крилото просто престава да съществува. Затварят го в хотелската му стая и не му позволяват дори да се обади до Острова, за да се чуе с близките си. "Ще бъдеш изпратен у дома. Никога повече няма да играеш за Шотландия. Няма да обжалваме", спомня си думите на секретаря на националния тим Уили.
След няколко часа уединение футболистът е натикан на задните седалки на автомобил с увита с одеяло глава - все едно извеждат терорист от сградата. В този вид го возят около 70 километра до летището в Буенос Айрес. На аерогарата продължават да го крият от множеството журналисти, които вече са научили за скандала и искат да го раздухат с повече подробности.
"Бях сломен. Дори не подозирах, че това може да се случи. Влязохме за пробата заедно с Кени Далглиш и всичко мина и замина. Върнах се в хотела и скоро научих новината. Поисках да подам жалба, но никой не прояви интерес. По онова време ме смятаха за лошото момче на шотландския футбол и секретарят Ърни Уокър взе решение да ме изпратят у дома. Просто ме бутнаха в една кола и ме върнаха обратно във Великобритания", спомня си Уили.
"Отидох в кръчмата - това е страхотна терапия"
Злополучният допинг тест е последван от 12-месечна дисквалификация, повсеместен тормоз и много свободно време, което британецът от старата школа често прекарва по кръчмите. "Там е най-добрата терапия!", обяснява бившият нападател.
По време на скандала той е играч на английския Уест Бромич и не съмнявайте, че в Англия не му прощават.
"Преживях толкова много гадости. Всичко това удари и по семейството ми, но за мен в Англия беше най-лошо. Местната преса се радваше на ситуацията ми и ме разкъсваше, а по стадионите ме наричаха наркоман. Нямаше да имам нищо против това да се случва на "Селтик Парк", където дори щях да дирижирам на публиката. Но да ти се нахвърлят англичаните е отвратително", спомня си Уили завръщането в Англия.
Той пристига в УБА от Рейнджърс през 1972-ра по силата на рекордна сделка между англичани и шотландци на стойност 135 хил. паунда. И се представя наистина добре за Албиън, печелейки уважението на феновете на отбора.
Бърз, техничен и всеотдаен - той е едно от най-добрите леви крила не само на Острова, но и на континента.
Запалянковците помнят шотландеца не само с блестящото му представяне на терена, но и с безкрайните му лудории край тъча. Уили едновременно изтезава противниковите защитници и постоянно е в диалог с хората по трибуните.
Легендарна е историята как се пазари с фен в продължение на два домакински мача на Уест Бромич да купи ... оранжерията му. В друг случай тегли на съдията такъв шут отзад, че го "повдига на един метър", по думите на свидетели.
"Какво да се прави - разсъждава Уили. - На крилото без топка ми беше бая скучно, така че си бъбрех с публиката. Често раздвижвах феновете на противника. Наричаха ме с всичко, което можете да си представите, но не ми пукаше."
След скандала на световното обаче Уили става изгнаник и мишена за обиди. През 1979-а не издържа на постоянния тормоз, от който не може да се скрие дори в кръчмите, и заминава за Щатите.
Напуска терена под дулото на пистолет
Презокеанската одисея на Уили с екипа на Ванкувър Уайткапс продължава само една година, но успява да остави трайна следа във футболния фолклор на "янките". По време на мач с Ню Йорк Космос шотландецът предизвика сбиване между 20 души от двата отбора, като само легендарните Алън Бол и Франц Бекенбауер не участват в мелето. Джонстън дава тон за въргала след сблъсък с италианеца Джорджо Чиналия, след което става страшно.
Докато все още играе за Рейнджърс, Уили е почти прострелян на терена. Всичко се случва в приятелски мач с Фиорентина, който приключва за крилото доста преди последния съдийски сигнал. Реферът му показва директен червен картон за неособено груб фаул, а коравият шотландски боец е толкова възмутен, че отказва да напусне терена.
Известно време съдията се чуди как да реагира, след което намира начин да направи аргументите си по-убедителни. Реферът вика на терена един от охраняващите полицаи, който насочва боен револвер към главата на футболиста и напускането на игрището вече не подлежи на дискусии.
По време на кариерата си крилото получава 22 червени картона в официални мачове и плаща хиляди лири глоби.
Нападателят дори е сравняван с печално известния халф на Джърс Уили Уудбърн, който е дисквалифициран доживот през 1954-та, след като разбива главата на съперник. Още до 24-годишна възраст Джонстън вече има пет изгонвания и дисквалификации за общо над 100 дни.
Но най-дивият епизод в кариерата на Уили се случва след завръщането му от САЩ. От 1980-а до 1982-ра той отново е в родния Рейнджърс, като в един от мачовете едва не убива съперников състезател. Потърпевшият е Джон Макмастър от Абърдийн. Разгневен от минали конфликти и копнеещ за отмъщение, Джонстън стъпва на гърлото на падналия на тревата опонент. Макмастър губи съзнание и едва е върнат към живота от лекарския екип на стадиона.
Всички сочат виновника с пръст, но той се оправдава доста цинично:
"Не се гордея с това. Не търся извинение, но си помислих, че е Уили Милър. Милър е страхотен играч, но е гадняр и заслужаваше да бъде третиран по такъв начин. За съжаление налетях на грешния човек."
През 1982 г. ветеранът отива в Хартс, а на новото място продължава войната си със старите врагове.
В мач срещу омразния му Селтик Уили рита треньора на "детелините" Бил Макнийл и отново предизвиква бой, който продължава няколко минути.
***
Предисторията
Роден през 1946 г., темпераментът на футболиста е в пълен унисон със следвоенните времена. Още като ученик Уили започва работа във въглищна мина, като успоредно с това тренира в Рейнджърс. Момчето веднага демонстрира страхотния си талант и дори с неудобните си миньорски обувки е неуловим на терена. Едва на 17-годишна възраст пробива до първия състав на Джърс, а година по-късно вече е национал на Шотландия.
"Повиквателната беше като гръм от ясно небе, защото бях едно обикновено момче на 18. Възхищавах се на играчи като Денис Лоу и си мислех, че просто ме взимат да трупам опит. Няма да забравя тръпката като разбрах, че ще дебютирам", разказва легендата.
Джонстън наистина се превръща в едно от най-ярките леви крила на епохата си, но сякаш самият той не иска да приеме този факт и в съзнанието му футболът е най-вече забавление. С това се обяснява и поведението му на терена, което превръща всеки мач с негово участие в незабравимо шоу. Уили провокира съперниците и техните фенове, пие от бутилките, които хвърлят по него, и дори върти бизнес с трибуните (спомнете си за оранжерията).
На финала за Купата на лигата през 1971-ва крилото отново разкъсва вечния враг Селтик по левия фланг. В една ситуация толкова се откъсва от бранителите на "детелините", че за миг спира и сяда на топката. Феновете на Джърс полудяват от кеф.
Мениджърът на тима Уили Уодъл обаче го глобява с 40 паунда за "тъпотията му", по думите на специалиста. "За мен това е мач, на който трябва да отидеш и да се забавляваш", аргументира постъпката си в Старата фирма футболистът.
Отново за допинга
Джонстън прави повече от прилична кариера и ще бъде помнен по ред причини, но както споделя самият той, нищо не е в състояние да измие спомена за провала на допинг теста.
"Бях във формата на живота си и нямах нужда от стимуланти. Взех две таблетки антихистамин, но те не ми помогнаха с нищо. Ако знаех какво има в тях, никога нямаше да ги изпия", спомня си Уили десетилетия след инцидента.
Джонстън дори не трябва да играе срещу Перу, като така би избегнал и пробата. Футболистът е болен и се чувства доста зле, което го кара да приеме въпросните таблетки. Има и друго нещастно стечение на обстоятелствата. Първоначално той не е сред избраните за теста, но негов съотборник се оказва твърде дехидратиран след мача, за да даде урина.
"Не трябваше да играя в този мач. Имах температура, а също и настинка. Ако не бях играл, никога нямаше да се случи това. Но исках да изляза на терена и затова взех таблетките", казва шотландецът.
Той все още е смъртно обиден на Футболната асоциация, че не го е подкрепила през 1978-а и не стъпва на мачовете на националния отбор и до днес.
"Иска ми се да дойдат и да ми се извинят, тогава сигурно бих простил", огорчено споделя той.
В резултат на скандала, един от най-добрите флангови футболисти на 70-те оставя противоречиво наследство. И ще се помни не само като автор на два гола във финала за Купата на носителите на купи срещу Динамо Москва и като най-скъпия по онова време шотландец, закупен от английски клуб, но и като изгнаник, дал положителна проба за допинг на световно първенство.
Но в крайна сметка Уили Джонстън завинаги ще остане в историята на футбола като играч, който иска да забавлява тълпата и го прави по начин, по който малцина са успявали през цялото съществуване на играта.
