Твърдението, че вратарите са малко или много луди и че трябва да мислят различно от останалите се е превърнало донякъде в клише.
Но бившият страж на Арсенал Йенс Леман не просто се вписваше в този стереотип, той достигна нови висини в него в началото на новия век. Това бяха времената преди техническите умения на Мануел Нойер да създадат модата на вратаря-либеро и времената на необикновени личности на вратата - сред които Леман се открояваше не само с качества, но и с характер.
Разпространеното мнение тогава беше, че най-добрите вратари са най-смелите, безстрашните и ексцентричните. Играта с крака и участието в разиграванията не беше на преден план при тях толкова, колкото готовността им да поставят главата си на пътя на летящото коляно на някой нападател и способността да бъдат пълни господари в наказателното си поле и отвъд него, дори с цената на големи рискове.
Легендата за безразсъдно смелия вратар може би тръгва някъде още от Берт Траутман (друг германец, играл в Англия), който през 1956 г. чупи врата си във финала на ФА Къп. Берт доиграва последните 15 минути с пет разместени шийни прешлена, един от които счупен на две, и остава жив само благодарение на случайността, че единият от прешлените е притиснал и закрепил счупения.
През 80-те и 90-те звездите сред ексцентриците на вратата бяха хора като Рене Игита и Хосе Луис Чилаверт, докато едно следващо поколение ни представи незабравимите Фабиен Бартез, Оливер Кан и Йенс Леман. Те не бяха известни само с лудориите си, но и с висшата си класа, но когато си спомним за тях, няма как да не изтъкнем първо смелите и непредвидимите им характери.
Докато играеше за Байерн Мюнхен, Кан веднъж беше изгонен, защото се включи напред при корнер за отбора си и боксира с две ръце топката в мрежата на Ханза Рощок. Бартез пък веднъж позволи на Паоло ди Канио да му вкара гол, докато отчаяно вдигаше ръка за засада така, сякаш искаше да спре минаващо такси - а нападателят вече беше очи в очи с него.
Да не мислите, че Леман е бил по-назад от тях в изцепките? Веднъж с екипа на Борусия Дортмунд той получи червен картон, защото изблъска съотборника си Марсио Аморозо и стана първият вратар в Бундеслигата с четири червени картона в кариерата си.
Бартез беше прочут с ритуалите си преди мач и с внезапното си рисково дриблиране, докато Кан и Леман бяха захранвани от някакъв неизчерпаем резерв от дълбинен гняв, който ги правеше плашещи за противниците, но и ги караше да вършат безумия.
Двамата германци водеха легендарна битка за титулярното място в Бундестима, но и се надпреварваха кой ще прояви повече ярост по време на двубоите.
Кан обичаше да си урежда сметките с нападателите в чисто физически сблъсъци и да ги хваща за врата, Леман се ограничаваше само до пасивна агресия и нервност, докато в един момент не му кипваше и не избухваше с някой отмъстителен акт. От Йенс можеше да се очаква всичко - да вкара гол, да се изпикае на терена, да провокира и да симулира по безпардонен и всъщност доста забавен начин.
Той си спечели прякора Лудия Йенс в Арсенал и оправдаваше това определение чак до най-паметния си момент на лудост на "Стад дьо Франс" през май 2006-а.
През петте му години като играч на "артилеристите", имаше достатъчно предупредителни знаци, че гневът му може да бъде саморазрушителен. Към края на сезон 2003/04, когато Леман беше основна част от Непобедимите от Арсенал, отборът се готвеше да бъде коронясан за шампион насред "Уайт Харт Лейн".
Играчите на Арсен Венгер стигнаха до нужната им точка, но щяха да победят, ако Леман не беше хванал за главата Роби Кийн при един корнер, за да подари ненужна дузпа на вечния враг Тотнъм.
Такъв си беше Леман, който в невероятната си над 20-годишна кариера си остана индивидуалист с безкомпромисен, заядлив и надменен характер. "Не беше лесно да се работи с него", беше признал и бившият му треньор в Дортмунд Матиас Замер.
При Оливер Кан гневът се съчетаваше с подчертани лидерски качества, докато Леман беше по-скоро отцепник, но с невероятно око за футбола.
Когато беше вратар на Непобедимите, Йенс допусна само 26 гола за цял сезон, а по-късно навъртя 853 минути без да извади топката от мрежата - и натрупа 10 сухи мрежи - по пътя до финала в Шампионската лига.
Именно онзи финал през 2006-а обаче беше и може би най-мрачният му момент. Толкова години по-късно, ситуацията с неговото изгонване още в 18-ата минута срещу Барселона със сигурност продължава да натъжава феновете на "топчиите".
Червеният картон в толкова ранна фаза от мача спокойно можеше да бъде избегнат. Вместо да се мята в краката на Ето'о, опитният Леман трябваше просто да опита да задържи останалия срещу него голмайстор и да разчита, че притичващият Коло Туре ще успее да го блокира.
Индивидуалният инстинкт на вратаря обаче се оказа по-силен и в частите от секундата, когато трябваше да вземе решение, той се хвърли към камерунеца - но понеже отчаяно се размина с топката, задържа крака му с едната си ръка.
Това беше първи червен картон въобще във финал на Шампионската лига и макар че английският тим се бори храбро след това, не успя да спре големия тим на Барса, предвождан от Роналдиньо. Сол Кембъл изведе останалия с 10 души Арсенал напред в резултата, но към края каталунците направиха пълен обрат с две асистенции на Хенрик Ларсон и грабнаха трофея.
Оттогава Арсенал не е бил толкова близо до европейския връх, а за Леман това беше някаква тъжна кулминация на кариерата.
Легендата за смелия и луд вратар беше достигнала до своя неприятен, но в известна степен логичен завършек - и вероятно именно този случай с Леман е сред основните причини съвременните вратари на най-високо ниво вече да не са такива.
Големите ексцентрици на вратата едва ли някога ще изчезнат напълно, но и едва ли отново ще бъдат толкова култови, колкото в ерата на Лудия Йенс.
