Когато Денис Бергкамп се устреми към точката за дузпата в последните секунди на редовното време на 14 април 1999 г., само един човек стоеше на пътя на Арсенал към удължаване на домашната доминация.
Срещу "топчиите" се беше изправил Манчестър Юнайтед и неговият вратар Петер Шмайхел, а срещата беше преиграване от полуфиналите за ФА Къп. Двата тима се бореха и за титлата, като само една точка ги разделяше - и победа в директния сблъсък тогава можеше да даде на Арсенал нужното психологическо предимство, за да финишира с втори пореден дубъл в Англия.
Резултатът беше 1:1 и Бергкамп трябваше да изпълни дузпата, с която да донесе успеха на своите.
От пет години Шмайхел не беше спасявал дузпа за Юнайтед, но остана хладнокръвен и почти не помръдна, докато холандецът не замахна с десния си крак.
С голяма, уверена крачка вляво и с почти изпънати ръце, стражът отрази удара и отпразнува бурно - сякаш мачът вече беше спечелен.
Най-паметният момент в срещата дойде в 109-ата минута, когато Райън Гигс се впусна в един от магическите си пробиви през четирима бранители и разстреля Сиймън точно под гредата за победното 2:1.
Онази дузпа не беше най-трудното спасяване в кариерата на Шмайхел (дори в рамките на онзи мач), но беше сред неговите най-значими с фланелката на Юнайтед. Беше и сред последните му. Още в края на март 1999-а стана ясно, че 35-годишният тогава датчанин ще напусне клуба през лятото. Това е решение, за което днес той не крие, че съжалява. "Изборът беше направен в главата на един млад човек, признавам, че трябваше да удържа", каза той неотдавна. "Вероятно щях да мога да играя още доста години в отбора".
Спасяванията, също като головете, могат да бъдат съдбоносни и моментът, в който са направени, определя тяхната значимост.
В някой друг мач спасената дузпа на Бергкамп нямаше да има тази стойност, но тя вероятно се оказа разликата между легендарен сезон, завършил с требъл, и такъв, в който Юнайтед можеше да остане с празни ръце.
Докато днешните вратари обикновено са високи и слаби и разчитат на пъргавост и бързина, техните предшественици през 90-те бяха по-различни. Едри и мощни, те залагаха на сила и експлозивност и тъкмо Шмайхел е представителен за вратарския идеал в онези години. Със своите 191 см и 100 кг, той притежаваше внушителна фигура и изглеждаше не само висок, но и забележително широк, автоматично покривайки голяма част от вратата.
По-важното обаче е, че наборът му от умения беше уникален.
Когато Петер Шмайхел пристигна в Юнайтед през 1991-а, той блесна с качества, невиждани преди във Висшата лига. Днес е обичайно да наблюдаваме как един вратар излиза напред, за да пресрещне нападател и разперва ръце, за да покрие максимално голямо поле от вратата (сред майсторите са Ян Облак и Алисон), но Шмайхел първи го практикуваше толкова често, че да го превърне в една от запазените си марки.
Твърде рисковано ли е за един вратар да скочи с разперени ръце във въздуха в ключов момент, с надеждата да направи спасяване? Не и за Шмайхел, защото той умееше да взима страхотни решения кога да използва този "звезден скок" и да отразява удари с едната си ръка, докато е още във въздуха.
Когато си вратар, целта ти е да станеш максимално "голям" за противниковия нападател, да покриеш максимално голяма част от вратата си спрямо мястото, откъдето той ще те обстрелва.
Когато не можеш да предвидиш посоката на предстоящия шут, шансът ти е именно да се придвижиш напред бързо и да си държиш краката, ръцете и главата на пътя между топката и центъра на вратата. Ако в тези моменти се "стесниш", ако гърдите и главата ти не са към топката, ако ръцете ти са прибрани до тялото и ако краката ти са близо един до друг, даваш на нападателя повече опции да те преодолее.
А на топ ниво на нападателите им стига и най-малкото открило се пространство, за да се възползват. Дори когато притежаваш точната техника, за да прикриеш по-голямата част от вратата, трябва да нацелиш и перфектния момент, защото ако доближиш нападателя твърде бързо, рискуваш да се сблъскаш с него и да направиш дузпа.
А ако закъснееш, се оказваш в ничия земя, неспособен да повлияеш на играта - резултатът са лесни голове, при които стражът изглежда смешно.
Както при много други неща във футбола и специално при вратарите, разликата между успеха и провала е в детайлите.
Въпреки ръста си, Шмайхел беше изненадващо бърз. Скоростта му, когато пресрещаше нападателите и се хвърляше по посока на топката, беше направо сензационна и непостижима за повечето му колеги тогава. През времето, което нападателят имаше от спирането на топката до вдигането на главата и нанасянето на изстрела, Шмайхел вече беше успял да затвори повечето от ъглите му за удар.
Това имаше и своето психологическо въздействие, защото голмайсторите знаеха, че срещу Шмайхел нямат време да нанесат удара си спокойно. Така безброй пъти датчанинът се доказа като определящ за Манчестър Юнайтед играч, който е на правилното място в правилното време, за да покрие защитата пред себе си. Способността му мач след мач да взима тези решения и да прави тези намеси му създадоха аура на властелин в пеналта и около нея, на винаги надеждна последна преграда пред гола.
Сър Алекс Фъргюсън беше проактивен мениджър, който обичаше да контраатакува, особено срещу директните съперници.
А Шмайхел притежаваше страхотна сила в ръцете и можеше да поставя начало на атаките с дълги хвърляния в половината на съперника, чак до крилата и нападателите.
Той беше много повече от последния човек в защитата: беше и първият сред атакуващите играчи.
През декември 1996-а тъкмо бързата мисъл на вратаря и точното му хвърляне наказаха Съндърланд, който тръгна напред с всички полеви играчи в началото на второто полувреме. Подаването между последните две линии на пресата и точно на крака на спринтиращия Оле Гунар Солскяер беше миг на невероятна футболна красота.
Трудно е за осъзнаване колко рисково и сложно е такова хвърляне и колко перфектно трябва да бъде, за да няма точно обратния ефект - да позволи бърза контраатака и отново да постави под напрежение защитата пред Шмайхел.
Най-впечатляващото умение на Шмайхел обаче е нещо, което няма да видите в клиповете с изявите му.
Когато играеш за един от най-големите отбори в света, към теб има по-високи очаквания седмица след седмица. Един лош мач или груба грешка ще бъдат по-лесно забравени в клуб с не толкова високи амбиции, но не и в Юнайтед. На "Олд Трафорд" всяко действие, всеки резултат се анализират до най-малкия детайл. Феновете, специалистите и медиите очакват само победи и трофеи.
Затова Петер Шмайхел се нуждаеше не само от физически данни, трябваше да бъде изключителен и психически. В такъв тим има очаквания, на които трябва да отговориш, а Шмайхел винаги беше сред тези, които задаваха стандартите. Всяко свое действие той извършваше с концентрация и отговорност, на каквито бяха способни малко негови колеги. Правеше ли все пак и грешки? Разбира се, но добрите му прояви взимаха огромен превес над тях през осемте сезона в Юнайтед.
Изискванията, които вратарят имаше към себе си, той поставяше и на съотборниците си.
Като истински лидер, Шмайхел постоянно организираше защитата, подвикваше своите нареждания и използваше това, че като вратар единствен от отбора виждаше всички останали пред себе си. Комуникацията на един вратар със защитата определя представянето на тази защита и решенията на бранителите. Грешките в комуникацията влошават играта на целия тим и Шмайхел знаеше това.
Ако някой от съотборниците му закъснееше да се върне в отбрана, оставяше директния си съперник непокрит или позволеше твърде лесно удар към вратата, неизменно Шмайхел му казваше в лицето какво мисли за проявата му. Гледката може и да е била фрапираща за някои играчи и фенове, но Шмайхел знаеше как да държи съотборниците концентрирани и мотивирани. Невинаги беше особено приятно да си сред бранителите пред него (и бивши футболисти на Юнайтед ще го признаят), но той беше победител и това си личеше.
Когато датчанинът отиде на "Олд Трафорд", все още беше сравнително непознат футболист, но вдигна 15 трофея и напусна като клубна легенда. Пет шампионски титли за 8 години и един последен поклон с купата от Шампионската лига на "Камп Ноу" през 1999-а, която завърши историческия требъл, казват много, но не казват всичко.
Защото Шмайхел не просто беше един от играчите във велик отбор. Характерът му беше огромна част от онова, което представляваше Юнайтед тогава.
И предвид всичко казано дотук, е твърде вероятно той да е най-великият вратар, играл във Висшата лига.
