Няма как да си подготвен за такава новина. Идва като гръм, първо четеш буквите и не разбираш смисъла им, после осъзнаваш шока и несправедливостта на случващото се. Не е важно дали става дума за някой, когото познаваш лично, за публична фигура или човек от съседния вход. Постепенно мозъкът ти приема новината.
Стилиян Петров, вечно борещото се момче на футбола ни, има едно от най-гадните заболявания. Преди седмица се опитваше да спаси от загуба Астън Вила и се ядосваше като дете на загубата от Арсенал. Повече от 10 години не се дава никога и изплака една река сълзи с драмите и пораженията на националния отбор. Той никога не е спирал да се бори. Няма да го направи и сега, а и дано усеща огромният генератор на позитивна енергия, който се издигна и заработи само за часове след ужасната новина.
Съобщенията, статусите във Фейсбук, думите на подкрепа или хилядите спомени и окуражаващи послания - всички те не лекуват със системи или не са част от химиотерапията. Но този паметник на солидарността без съмнение ще помогне. Всички искрено искат да победят болестта на Стилиян. И така ще стане.
Най-нормалното момче сред футболистите ни от вероятно последното запомнящо се поколение за години напред, заслужава нашата любов и подкрепа. Стилиян е пример за професионалист, човечен извън терена. Обикновен, истински човек. Никога не се подаде на звездомания или грандоманщина. И сега е приел новината с отворени очи и готов със свити юмруци да посрещне битката, не се съмнявайте.
От момента, в който на автобуса на отбора за Бирмингам му е станало лошо, той е бил готов да се бори. Тогава с мисъл да е здрав за мача с Челси днес. Сега вече - знаейки диагнозата, с идея да се възстанови и пребори рака.
Помня шока преди 12 години, когато в една мартенска вечер му счупиха зверски крака в Сейнт Джонстън. На две места. Мениджърът на Селтик Мартин О'Нийл каза после, че никога не е виждал такъв боец, който нито за миг не се е отчаял. Утре Селтик пак играе точно със същия Сейнт Джонстън и 60 хиляди на „Паркхед"ще вдигнат високо шалове над главите си за Стилиян. Ще изпеят с по-особена нотка в гласа You'll Never Walk Alone. В нея се пее как никога няма да останеш сам.
„Когато вървиш през бурята, дръж главата си високо изправена,
И не се страхувай от тъмното..."
Така се пее в най-великия футболен химн.
Не просто песен, а молитва. Утре ще е за тяхното русоляво момче, което нарекоха Стан.
За нашето момче Стилиян. В Монтана днес има мач, по някаква прищявка на съдбата, точно в Монтана. Само там от цялата „А" група. И там хората ще се съберат на стадиона и ще си говорят за тяхното момче. На 17 години го дадоха на големия футбол, сега на 32 той се стяга да докаже пак, че е по-силен от препятствията. И хората от неговия град трябва да вярват, че той никога няма да е сам в битката.
Утре в Севлиево играе ЦСКА. И там ще има вълна от подкрепа - от хората с червени шалчета, които само за 2 години обикнаха това момче, което не спираше да тича и да се бори на терена. Бяха двама - той и Мартин, две хлапета от Монтана и Враца. Третият, който изгря малко след тях, бе един дългуч от Благоевград, Митко.
Мартин и Митко също имат мачове този уикенд. Как ще мислят за футбол, когато тяхното момче се бори не за топката, а за живота си? С тях двамата наоколо, с които ги свързва приятелство и хиляди спомени, Стилиян също няма да е сам.
И с всички нас, хората в далечна България, Стилиян няма да бъде сам. Дойде моментът за битка. На всички нас, които обичаме футбола не само като игра с топка, а социален феномен, който обединява, влудява, разплаква и ни кара да крещим от радост. Дойде време за битката ни като хора, като човеци. Встрани да затворим в шкафа лични и клубни пристрастия и да фокусираме позитивната си енергия за един човек, който винаги е излъчвал такава. Нашата сила не е без значение за Стилиян.
Той ще усети, че във всяка стъпка от борбата, няма да бъде сам.
