Кога най-после ще станете първи? Това беше един от зададените въпроси към Валентин и Георги Братоеви на пристигане на летище „София" след четвъртото място на националния отбор по волейбол на финалите от Световната лига в Мар дел Плата.
За 2 месеца от аутсайдер в предварителната група българите трябваше да вземат ролята на фаворита и да печелят златните медали на турнира. Хубавото е, че много фенове оцениха по достойнство четвъртото място. Лошото е, че все още изкривената представа за нещата на други налага националите да са шампиони. Независимо дали е възможно.
Чудно въз основа на какво се изисква от този отбор да стане първи в света. Заради дългогодишните традиции и множеството титли в историята? Заради цъфтящата българска икономика и пълната обезпеченост на отбор и играчи? Заради огромния избор пред селекционера Камило Плачи?
Чeтвъртото място си беше истински подвиг. По ред причини. Като се започне от тежката група, в която България попадна. С тоталния фаворит Бразилия, шампиона в турнира Полша, сребърния медалист САЩ. И с още два отбора, които често създават проблеми на България заради специфичния си стил на игра - Франция и Аржентина.
Минаваме през само двете домакинства на националите срещу три гостувания и стигнем до ограничения кадрови ресурс. Националният отбор вече трети голям турнир е лишен от услугите на безспорно най-добрия си волейболист в лицето на Матей Казийски. Без най-опитния си разпределител Андрей Жеков.
А за капак трябваше да изиграе и Лигата без двама от тима, достигнал четвъртото място на Олимпиадата в Лондон - Теодор Тодоров и Николай Николов. И въпреки това националите показаха мъжество, демонстрираха израстване в игрово отношение и намериха място на финалите.
Ако психиката на тези момчета не беше здрава, те щяха да загубят мачовете срещу Полша във Варна. Щяха да загубят и срещата с Аржентина на финалите, която спечелиха въпреки съдията. И въпреки факта, че бяха направили само тренировка и половина в Мар дел Плата преди да изиграят мача.
Да, двубоят срещу Италия в груповата фаза можеше да завърши другояче. И тези грешки трябва да се израстат. Русия и Бразилия на тези финали обаче бяха непобедими от другите отбори. Двата тима играха на ниво, което нямаше нищо общо с показаното в предварителните групи.
Като с бутон за включване и изключване, който сигнализира „Финал - включваме турбото". В българския отбор такъв за съжаление няма. Въпреки това точно този тим стана първият в историята ни, спечелил дори един гейм на полуфинал в Лигата. Да искаме да се печели титла, след като досега считаните за далеч по-силни поколения са губели с по 0:3 в тези срещи?
Още един малък ракурс. В мача за третото място срещу Италия един срещу друг играеха Георги Братоев (с месечно възнаграждение от 600 лв в Левски б.а.) и Драган Травица, който наскоро подписа договор с руския шампион Локомотив Белгород за поне 500 000 евро годишно. Да, на полето парите не играят. Но играе мисълта, че след като този мач свърши, разпределителят на България все още няма отбор и е пред угрозата отново да играе за 600 лева месечно в студена зала. И в очакване на по-добрите дни.
Лесно ли се издържа на такова напрежение, примесено с логично идващото такова от важността на мача? Още нещо. Италианският отбор е съставен главно от играчи на бившия шампион Мачерата, които играят за трофеи и на клубно ниво. Всяка година. Единственият такъв в българския отбор беше Цветан Соколов. Това има ли значение?
