Според произволно открит волейболен речник из дебрите на световната мрежа, „диагонал” означава „играч, който играе в зоната, диагонална на разпределителя, и който обикновено не участва в посрещането на топката. Напада най-вече в зона 2 и много често от задна линия. Понеже не участва в посрещането на топката, обикновено е ръстов състезател с много мощен удар.”
Дълги години този шаблон беше практически недосегаем – примерите в световен мащаб са не един и два и няма особен смисъл да ги изброяваме, но все пак – България е дала играчи на този пост като Любомир Ганев, Владимир Николов, Цветан Соколов, а пресичайки границата на родината можем да откроим множество състезатели от рода на Иван Милкович, Леандро Висото, Клейтън Стенли, Андреа Сарторети и др. Всички те потвърждават и препотвърждават гореспоменатата догма.
В последните няколко сезона обаче „диагоналните” пластове във волейболната игра са напът да бъдат сериозно поразместени, все още не смея да кажа – направени на пух и прах. Доказателство за това е провеждащата се в момента в Япония Световна купа, която ясно очертава картината на намаляващия брой на типичните състезатели на поста диагонал.
На практика в отборите участници в „страната на изгряващото слънце” и по-конкретно в тези, които понастоящем образуват световния елит, класическият диагонал е истински кът, а трудовата волейболна преквалификация от изключение се е превърнала в правило.
Бърза разбивка по отбори ни предлага следния пейзаж. В галерията може да видите пет примера за промените на тази позиция.
