В една от най-великите филмови речи за спорт, Ал Пачино в ролята на треньор по амекирански футбол произнася пред отбора си: "Или ще живеем и успеем като отбор, или ще умрем като индивидуалности". Добри или лоши - но индивидуалности.
Българският отбор по футбол се роди отново през тези последните 6 месеца за феновете си, за всички у нас. Не защото играе изумителен футбол или защото в средата на терена има някакъв диамант като Меси, или поне Балъков. Защото е отбор. Някакви момчета, които са облечени в екипа на България и се борят един за друг. Страдат от получен гол, от несправедливост, радват се искрено и се надъхват взаимно.
Два момента от мача в Дания символизират това, което е постигнал Любо Пенев. При атака отляво на датчаните срещу току що влезлия неопитен Радослав Димитров на десния бек, той успя да спре нападателя и спечели нарушение. Към него изтичаха поне четирима съотборници, които да го похвалят, окуражат, а Иван Иванов дори го погали бащински по главата. След гола на Манолев едно от повторенията улови толкова искрена радост, такива емоции на лицето на Илия Миланов, че ти иде да да си кажеш - егати, тоя гол ни класира сякаш! Не, просто това е отбор. Надъхан, задружен и мотивиран.
Като индивидуалности, клубове от които идват, и опит, България е след Италия, Дания и Чехия. Близо до Армения, където е пълно с играчи от руското и украинското първенство, съвсем нелоши. И по какво в тези квалификации личи, че нямаме материала на датчани, чехи и италианци? С изключение на първите 30 минути в Копенхаген и последните 15 в Прага, българите не отстъпиха нито крачка назад в битката. В Дания имаше и обективни фактори за объркването и прибирането - реално от 13-ата минута играхме с наполовина нова защита, и то с неопитна дясна част от Димитров и Илия Миланов, след като Йордан Минев бе наказан, а Бодуров се контузи.
Това е отбор. Затова евала на Любо - че си заслужава пак да се развикаш, радваш и ядосаш пред телевизора за националния. Колко малко му трябва на един български фен, за да се гордее - просто да има отбор.
