Когато сме най-зле, сме най-добре

Най-неочаквано волейболистите вкараха десен прав в брадичката на поляците и показаха, че в българския спорт нищо не се е променило от 1994 г.

Тогава умореният от скандали национален отбор по футбол стана четвърти в света и максимата „Когато сме най-зле, сме най-добре" получи своето парадоксално житейско потвърждение. От онова магическо лято тя се приема като аксиома - за нас, българите, е вярна и не трябва да се доказва всеки път.

В навечерието на XXX олимпийски игри дежурните посерковци във футбола обаче изглеждаха като потомствени аристократи в сравнение с пехливаните във волейбола, които превърнаха в свое мото добре познатия израз „Къртим всичко".

Не бяха драми, не беше чудо. В резултат националният отбор остана без Матей Казийски и Андрей Жеков, без треньора Радостин Стойчев, без почти всичките си спонсори. И не на последно място - без доброто си име, градено от не едно и две златни поколения.

Финалите на Световната лига в София също не дадоха повод за оптимизъм. Отборът постигна само един успех (срещу Германия) и то с такава игра, че дитирамбите за четвъртото място в крайното класиране прозвучаха нелепо.

Същевременно Полша спечели Лигата с демонстрация на тотален волейбол, какъвто не бяхме гледали от Италия на Хулио Веласко и Бразилия, преди петата операция на Жиба. Точно затова победата на нашите с 3:1 в Лондон изненада всички, а най-изненадан изглеждаше треньорът Найден Найденов.

Показателно е, че ден преди мача капитанът Владимир Николов даде две интервюта - за полски сайт и за български вестник. И в двете си позволи да каже, че ако България спечели гейм срещу Полша, ще постигне голям успех, защото на олимпиадата нямаме отбор по волейбол, а отбор туристи.

Ясно е, че когато капитанът свири отбой, нещата не са добре.

Заради бялото знаме в раницата или по друга причина обаче Владо не игра, а неговият наследник Цветан Соколов занапред ще си говори все по-често с медиите. Срещу Полша Цецо завърши с 28 точки (4 директно от сервис) и почти през цялото време носеше на гръб другото острие на атаката Тодор Алексиев, който беше като ранен партизанин.

Останалите обаче надскочиха себе си.

*След този мач либерото Теодор Салпаров може да е спокоен,че ще си намери отбор наесен. Теди притежава висока класа. Той е моторът, той е емоционалният  лидер. След шамарите, които изядоха момчетата това лято, оптимизмът на Теди е ужасно необходим.

*С тактическите си решения разпределителят Георги Братоев влезе взадочен спор с теоретиците на волейбола. В учебниците пише, че гейм не се затваря с топка в центъра, Жоро обаче го прави редовно, и в повечето случаи му се получава. Нахаканият младеж е истинска енигма за статистиците. Братоев е непредвидим. Извън шегите и закачките обаче, откакто той е в състава, България има значително по-разнообразна игра.  А с качествени централни нападатели като нашите, това е истински важно. В ерата „Жеков" потенциалът на блокировачите просто не се използваше.

*Според дузина специалисти присъствието на нисичкия Тодор Скримов в състава е компромис. Безспорно няма база за сравнение между него и Матей Казийски, но винаги е по-добре врабче в ръката, отколкото орел в небето, нали така? Какво значение има какъв е Матей, когато не е в отбора? При това - по собствено желание.

Бойкотът на Казийски показа нещо много съществено - колко е важно в отборните спортове да не се акцентира върху един човек, незвисимо от това дали той се казва Казийски, Меси или Джордан. Просто всеки е важен, а най-важен е отборът.

Без феномени не само може, а понякога е по-добре. Защото другите престават да се чувстват статисти в театъра на голямата звезда.

Колкото и да ни е хубаво обаче, от победата срещу Полша не трябва да се правят магистрални изводи. Защото и в живота, и в спорта съществуват закономерности. И когато те се нарушат, обикновено има елемент на случайност.

Казано е: Не може овцете да доят овчарите.

Повече от 10 години Полша работи по възможно най-правилния начин за превръщането на волейбола в национален спорт. И тук не става дума само за пари, въпреки че парите винаги имат значение. Нашата максима „Когато сме най-зле, сме най-добре" не може да бъде преведена на друг език. Защото поляците знаят, че ще бъдат добре, когато са създали предпоставки да са добре. А не когато хванат Господ за шлифера. Много е готино, когато ги треснем по гръб като вчера.

Но нека не забравяме, че победите не носят прогрес. Прогресът носи победи. Ако беше обратното след САЩ'94 българският футбол нямаше да е днешното посмешище, а нещо съвсем различно. Дано поне във волейбола да го разберат след цялото безумие, което сътвориха.