Класирането на националния отбор на Либия за Купата на африканските нации догодина е може би най-забележителната история в света на футбола напоследък.
В разкъсваната от гражданска война държава, представителният тим сътвори истинско чудо, при това лишен от капитана си, който бе отлъчен заради подкрепата си към покойния диктатор Кадафи, и от още няколко основни играчи, решили в този момент да се бият на страната на бунтовниците, вместо да се занимават с футбол.
Дори шокиращото отсъствие на континенталните сили Египет, Нигерия и Камерун от турнира бледнее в сравнение с подвига на либийците.
Когато на 17 февруари тази година избухна революцията в Бенгази, националният отбор делеше с Мозамбик второ място в квалификационната си група, а Замбия бе първа. Следващият мач бе насрочен за 28 март, но африканската футболна конфедерация КАФ не допусна да се играе мач в столицата Триполи заради бомбардировките на НАТО.
Така срещата бе преместена в столицата на Мали Бамако, където 20 000 местни жители подкрепиха селекцията на бразилския треньор Маркос Пакета за победата с 3:0 над Коморските острови, скандирайки "Кадафи, Кадафи!" и държащи плакати с лика на полковника.
След мача Тарик ал Таиб, който все още бе капитан на тима, благодари на малийците и заяви, че въпреки че футболистите, играещи в клубове от град Бенгази, не са могли да вземат участие, целият отбор е зад Муамар Кадафи.
Оказа се, че истината е по-различна и че Ал Таиб е избързал с преценката си. Гражданската война се задълбочи, хиляди хора загинаха, а играчите, които бяха запазили неутрална позиция, започнаха да изразяват подкрепата си към съпротивата на режима на полковника.
Две седмици след равенството 1:1 като гости на отбора на Коморските острови, титулярният вратар Джума Гтат и още трима национали избягаха в контролирания от бунтовниците град Джаду.
Капитанът реагира на това, наричайки ги "плъхове" и "кучета", което подпечата бъдещата му раздяла с отбора. Скоро след това други членове на селекцията като Валид Алкатручи и Ахмед ал Сугир напуснаха тренировъчния лагер в Тунис, за да се бият на западния фронт.
"Бях в Нафуските планини, близо до границата с Тунис. Животът там беше много тежък. Имах късмет, че момчетата не ме пускаха на фронтовата линия, защото съм национален футболист и винаги ми намираха други мисии, за да е сигурно ще остана жив", спомня си Алкатручи.
Играчът решил да хване оръжието, след като посетил свой близък приятел, който загубил едната си ръка в сражение. След известно време в редиците на съпротивата бойните другари успели да го убедят, че най-доброто, което може да направи за страната си, е да се върне в отбора и да помага за класирането на континенталното първенство.
"Понякога си мислех, че няма да доживея да играя футбол отново, но моите приятели ми казваха: "Трябва да отидеш - това е твоето бъдеще, това е твоята война. Това е твоят дълг и трябва да играеш. След това може да се върнеш при нас", разказва футболистът пред ВВС.
На 21 август въстаниците превзеха Триполи, което вдъхнови още повече националите за тяхното представяне срещу прекия съперник Мозамбик на 3 септември. Мачът се проведе в Кайро на закрити врати, а либийците бяха облечени с екипи в червено, зелено, черно и бяло - цветовете на националното знаме преди идването на власт на Кадафи през 1969 г.
Победата с 1:0 хвърли във възторг нацията и придаде характер на финал на предстоящото гостуване на Замбия на 8 октомври. Въпреки че първоначално равенството 0:0 не класираше Либия, един от членовете на треньорския щаб връхлетя в съблекалнята след мача, за да съобщи новината, че Нигерия е допуснала късен изравнителен гол от Гвинея и така те отиват на финалите като един от трите най-добри втори отбори в групите!
Така, заедно с края на ерата "Кадафи" в политически аспект, дойде и краят на съпътстващата я епоха на футболно безличие!
По време на диктаторския режим в северноафриканската страна, националите бяха споменавани в пресата само със своите номера на фланелките, а не с имената си, за да не би някой от тях да засенчи полковника!
Същевременно един от синовете на Кадафи - Ал Саади, гледаше на футболната федерация като на своя собствена играчка и записа 18 мача за "зелените" въпреки очевидната си липса на талант и дисциплина.
По политически и бизнес причини бившият нападател бе привлечен последователно в италианските Перуджа, Удинезе и Сампдория, където остана общо три сезона и записа всичко на всичко 2 мача - по един за първите два клуба.
В момента Ал-Саади ал-Кадафи се намира някъде в съседен Нигер и е един от най-издирваните хора по света. Търсят го не само гневните му сънародници, но и Интерпол - по подозрения за неразкритото от либийската полиция убийство на треньора Бачир ал Риани.
И докато Либия тръгва по своя път към демокрацията, в този труден преход народът на арабската държава ще бъде вдъхновяван и от участието на националите в Габон и Екваториална Гвинея догодина.
И този път футболистите, вече с нов си прякор - "рицарите на Средиземноморието", ще посвещават своите голове не на диктатора, а на неговите жертви...
