Днес не е обикновен ден. Започва най-великото футболно събитие. Това, което дори ескимосите и отшелниците гледат. Почва световното. Забравете, че Земята, казват, все пак се въртяла.
Няма друг епос, който да сграбчва така човечеството. Няма такъв сценарий от страсти, екстази и лудост. Преди 9 години някой в някое закътано кътче на планетата може и да не е разбрал, че самолети-камикадзе сринаха Световния търговски център в Ню Йорк. Но в следващите 30 дни няма да остане човек, който да не знае за мондиала.
Магията на това шоу е златисто-зелена като вечните вълшебници от Бразилия. Тя е оранжева като винаги симпатичните холандци, изопната и решителна като лицата на безкрайно мотивираните аржентинци, с изкривено от сълзи и болка лице, като винаги страдащите англичани. Световното по футбол опожарява ежедневните грижи и тегоби в съзнанието, запълва празнините в сърцата, оставя трайни следи, като след дълга любов. Слава богу, че е на четири години. Това поддържа магията жива.
Когато засвирят химните, когато камерата обходи лицата на играчите, когато в квартала стане тихо и чуваш телевизора на съседа, а по булеварда пред блока не минава ни една кола - тогава е ясно, световно е.
Това е единственият футболен турнир, на който няма скучни мачове. Готов съм да споря, че и Гърция срещу Южна Корея си струва. За тези нации, както и за Северна Корея, за Алжир, за Хондурас, това са дните на слава. А целият свят иска да ги види. Дори да не е блестящо от класа, и тяхното представление няма да е скучно.
Когато гледаш всяко откриване през четири години, спомени за легендарни битки нахлуват в главата. За скъсаната фланелка на плачещия магьосник Зико при отпадането на Бразилия през 1982 г., за онова топчесто свръхчовешко същество, което вкарваше отвсякъде и с всичко (включително с ръка) и направи сам Аржентина световен шампион четири лета по-късно - Диего Марадона. За децата на танца с огромни усмивки от Камерун през 1990 г., за сълзите на Газа, получил жълт картон и осъзнаващ, че пропуска финала на същото първенство, за физиономията на Анди Бреме, който извървя най-трудните 3-4 метра в живота си, за да бие дузпата, носеща титлата на Германия в последните секунди.
Сещаш се и настръхваш за лятото на 1994 година, за брадясалия номад Ицо, забиващ безпощадно в аржентинската врата, за спасените дузпи от Боби, за нереалния удар с глава на Лечков, за този грандиозен отбор от лоши деца, прославил България вовеки.
Няма как да забравиш и Зизу, предводителят на "петлите" от 1998 г., драмата на Роналдо на финала, сълзите на този футболен феномен. И радостта му 4 години по-късно в Азия, когато донесе титлата в естествения й дом - Бразилия. Помниш как титанът Кан изпуска кошмарно топката на онзи финал, след като сам е занесъл до там германците.
Господи! А как да забравиш знаменития футбол на Кот д'Ивоар отпреди четири години, въпреки който отборът отпадна в групата! И титлата на някак невзрачната Италия, доказала, че мондиалът е велик, защото е непредвидим.
Така ще и сега. Фаворитите са ясни, победителят - не. Но се знае, че в следващия месец ще има сълзи, драма, триумфи, градове по света ще излизат по улиците за безсънни фиести. Ще има ранени, конфликти, агония, дузпи, голове и нито секунда спокойствие. Всеки мач е финал. Всеки ден носи очакването за нещото, което вечерта може да се случи. Специфичното усещане, което обхваща милиарди на всеки четири години. И този, който не гледа футбол, ще хвърля по едно око да види какво се случва.
Това е месецът на любовта. Не само към най-великата игра, измислена от човека. В него всичко може да се случи не само пред екрана и на терена. Учени доказаха бум на направени бебета в Бразилия в екстаза след победите и титлата на мондиала преди 8 години. Това е месецът на лудостта. Търпението ни е възнаградено, шоуто започва.
