Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Зак взе пушката и се простреля в гърдите. Целта му беше да спаси мозъка си, за да помогне на други като него

Зак взе пушката и се простреля в гърдите. Целта му беше да спаси мозъка си, за да помогне на други като него

Зак Ийстър винаги е повалял с брутални действия противниците си. Винаги е бил сред най-здравите момчета в отбора си. Точно както героите си от НФЛ.

Играе като лайнбекър, заради което използва главата си като агресивен овен, поваляйки опонент след опонент, задавайки тон в отбранителната линия. За майка си той е перфектен във всяко отношение: отличник в училище, доброволец за всякакви извънкласни занимания и огромен фен на спорта.

Американският футбол, заедно с работата във фермата и лова, е изключително важна част от живота на семейство Ийстър. Това е страст, предавана от поколение на поколение.

Зак започва да играе още на осем, но играта, която толкова много обича, ще се превърне в причинител на сериозни здравословни проблеми, които впоследствие ще доведат до смъртта му.

Първите симптоми се появяват, когато е на 11. Още тогава момчето започва да получава чести главоболия и да изпитва непоносимост към ярка светлина. Лекарите го отдават на хормони, но в следващите десет години симптомите само ще се засилват.

"Загуба на паметта, замъглено виждане, заваляне при говорене. Започваше да говори, но изведнъж това, което излизаше от устата му, бяха просто някакви звуци, които не означаваха нищо - разказва майката на Зак - Бренда.

Това не е нормално за едно 21-годишно момче. Спомням си как слизаше за вечеря и ми казваше: "Мамо, няма надежда за мен. Искам мозъкът ми да бъде дарен на науката." Уверявах го, че ще намерим лек, но той беше сигурен, че няма как това да се случи. Беше се примирил."

Седмица преди Коледа през 2015-а, на 24-годишна възраст, Зак се прострелва в гърдите с пушката на баща си. След себе си оставя обяснение защо посяга на живота си в цели 39 страници, както и желанието си мозъкът му да бъде дарен за изследвания.

На страниците Зак описва как сътресенията, които получава като играч в гимназията, са го довели до депресия, чести промени в настроенията, зависимост от наркотици и загуба на краткосрочна памет.

Казано с две думи: мозъчно увреждане.

Последната бележка на Зак гласи: "Направете така, че останалите да научат за мен, за да не повтарят моята съдба."

Историята му е разказана в книгата "Love, Zac" ("С обич, Зак" - от англ.) от автора Рийд Форгрейв. В нея писателят разказва за това как хроничната травматична енцефалопатия (ХТЕ) и увреждането на невроните в мозъка на Зак са резултат именно от стотиците удари в/с главата и сътресенията, които получава впоследствие.

ХТЕ по принцип се развива в продължение на няколко години, а в последният стадий на заболяването се наблюдава отпадане на всички когнитивни функции - внимание, концентрация, планиране и организиране на задачите; развит дементен синдром с нарушение както на краткосрочната, така и на дългосрочната памет и затруднено самообслужване, придружен често и от развит Паркинсонов синдром, промени в походката, говора и др.

Проблемът при това състояние е, че може да се диагностицира категорично едва посмъртно. Но Зак е сигурен по отношение на това какво му се случва.

Попада на заглавие как през 2012-а НФЛ постига споразумение за един милиард долара с пет хиляди бивши играчи, които страдат от симптоми, подобни на деменция. Следи изкъсо и последните изследвания по темата, гледа и документални филми за това как членовете на Залата на славата на НФЛ: Майк Уебстър, Джуниър Саю и Дейв Дюрсън, всички от които също се застрелват в гърдите, за да запазят мозъците си за медицински изследвания.

В колежа Зак оставя американския футбол зад себе си, но пораженията вече са нанесени. Сам търси лек за проблемите в главата си и дотолкова прекалява в самолечението си, че се пристрастява към хапчетата и алкохола. С напредване на времето му е все по-трудно да държи приличен публичен образ, като същевременно битката с демоните му става все по-ожесточена.

След като завършва, работи във застрахователна компания, но проблемите започват да се трупат един след друг. Колегите му забелязват, че не успява да завърши нито един разговор по телефона, без да прибегне към предварително написания сценарий.

През пролетта на 2015-а Зак най-накрая разказва за състоянието си на приятелката си. Търси и професионална помощ, но един психолог му поднася тежката присъда: не след дълго ще се окаже без пари, без дом и в клиника за психично болни. Със сигурност.

Зак Йистър (в центъра) с двамата си братя
Зак Йистър (в центъра) с двамата си братя

Навръх 24-тия си рожден ден споделя новината и с родителите си. Това се случва само шест месеца преди смъртта му. Зак вече се е примирил, че състоянието му е необратимо.

Първоначално родителите и братята му не разбират сериозността на казаното от Зак, но след като проблемите с депресията и зависимостта от алкохола се задълбочават, също започват да се притесняват.

Междувременно Зак започва да пише в дневника си как в ума му се прокрадват мисли за самоубийство. Споделя, че пробва различни наркотици, включително трева и кокаин, в комбинация с предписаните му антидепресанти. "Това е единственият начин да продължа да се чувствам нормално. Писнало ми е да живея по този начин", пише младежът.

Първият опит за самоубийство идва само няколко месеца по-късно, през ноември 2015-а. Благодарение на негови публикации във Facebook и помощ от приятелите му, бащата на Зак го намира в рибарска колиба в близост до местно езеро с пистолет в ръка. Опитва се да го успокои, след което Зак е приет в психиатрия.

"Зак знаеше, че има ХТЕ. Знаеше го още преди докторите да го разберат. И винеше футбола и сътресенията, които получаваше, докато практикуваше спорта - пише в книгата си Форгрейв.

Имаше моменти, в които мразеше всичко в този спорт. Но имаше и такива, в които го обичаше повече от всичко. Дори след опита си за самоубийство, който го отведе в психото, на Деня на благодарността Зак седеше в мазето на родителите си и гледаше любимия си Грийн Бей Пакърс."

Гледането на мача може и да му е донесло някакво удоволствие, но то е било краткотрайно. Този път няма никакви снимки или постове в социалните мрежи, само предсмъртна бележка към семейството му, оставена в банята му.

"Моля ви! Погледнете в компютъра ми и принтирайте историята ми. Моля ви да изпълните предсмъртното ми желание! Благодаря на всички ви за опитите да ми помогнете. Но на мен никой не може да ми помогне. С обич, Зак."



Най-четените