Това лято прекарах 4 месеца в Америка. Предстои ми да се дипломирам като магистър, но преди това използвах последния си шанс за студентска бригада. Отидох в едно малко градче - Норт Конуей, щата Ню Хемпшир. Красиво планинско курортно селище с постоянно население около 5000 души.
Заминах сама, не познавах никого. Приятел, който някога е живял там, ми помогна да си намеря работа чрез негови познати. Посрещнаха ме Джазмина - македонка, Милена - българка и Анита - сръбкиня. Първата вечер прекарах в тяхната къща. На следващия ден си намерих квартира с друга българка и македонка. А скоро започнах и работа, която Джаз ми беше намерила, заради общия ни приятел.
В Норт Конуей има планини, езера, реки, мечки, лосове и един малък булевард, на който са разположени десетки заведения за хранене. Там се намира и Good times - ресторант, който двама македонци - Влатко и Николаq бяха наели за летния сезон. Противно на очакванията той беше изцяло по щатски маниер - семпъл бар с много телевизори, големи маси и типични американски ястия. Освен управителите, 50 процента от персонала беше от балканските страни. А вечер, след работа, идваха още македонци, сърби, българи и понякога турци. Това място беше малък балкански оазис насред американското градче.
Good times беше и моята най-честа спирка. В свободните ми дни задължително минавах от там, а когато свършех работа по-рано, също се отбивах. Това място беше спасението ми от тягостните дни в селото, както всички го наричахме. Ако го нямаше ресторантът, със сигурност щях да подобря значително английския си, а не македонския. Там прекарах добри времена с добри хора.
През лятото температурите стигаха до 35 градуса. Не мога да карам колело, а в Норт Конуей няма никакъв транспорт. Затова всеки ден вървях до работа по 30-40 минути. Но балканец да те срещне на пътя, няма да те подмине. Всеки от тях поне веднъж беше спирал на пътя, за да ме закара накъдето съм тръгнала.
Влатко беше живял в Чикаго и дълго време беше карал камион. Това лято решил да промени нещата и да започне бизнес със своя приятел Никола, с когото се познават от Делчево - градче в Македония. Сестрата на Никола също работеше там, както и българското му гадже. Техен общ приятел от Флорида беше дошъл да изкара пари през лятото.
В слънчевия щат летните месеци са прекалено горещи и няма толкова туристи. Сръбкинята Анита беше бъсър1. Други две македонки Джаз и Елена често се отбиваха, но не работеха там. Стигаха им двойните смени в сладоледената къща и в хотела, където бяха хаускипъри2. Всички изброени до момента хора бяха учили в България, а половината са и земляци от Делчево.
Други техни приятели, двойка македонци, бяха дошли по програма work and travel3 като мен. Момичето беше сервитьорка в Good times. По-късно завинаги се присъединиха към голямото балканско семейство и не се върнаха в Македония. Избраха живота в Америка.
Сърбинът в групата беше Милош. Возеше туристи с бус до реката, оставаше ги с канута, които сам пренасяше на гръб, а след това ги прибираше. Тежък физически труд, който не е за всеки. По-късно разбрах, че не е добре да го питам дали може да ме закара до някъде. На сръбски това звучи като предложение за секс.
Почти всички живееха заедно в една къща, чийто двор беше любимо място за среднощна закускa на мечките-боклукчийки4. А останалите балканци се чувстваха като у дома си в къщата на улица "Окстриит" и се събираха вечер да гледат филм или просто да изпият по бира заедно. И аз бях с тях. Бях сред свои, но се чувствах сама. Не бях като тях. Всички те не харесваха живота си в родината. Може би просто аз съм късметлийка, защото никога не съм оставала без работа за дълго и винаги съм намирала изход от безпаричието.
Бях решила, че ще направя документален филм за моите нови приятели от съседните страни. Но не успях да си купя камера. Долари от моята програма work and travel не върнах у дома. Смених четири работни места, но на нито едно не ми даваха достатъчно часове, за да изкарам добри пари. С малкото спестени направих най-доброто - обиколих половин Америка. Върнах се с 10 долара в джоба и уникални спомени от най-щастливите 16 дни на път. Това обаче е друга история...
Хората от тази имат хубави коли, пълни хладилници и платени сметки. Всички изкарват луди пари, но стават луди от работа. Не правят нищо друго освен да работят. Това е истината за американската мечта. Тъжно е, че висшисти избират да бъдат черноработници в най-голямата държава-мелница на човешки съдби. Ала у дома не ги очаква добро бъдеще. Не виждат смисъл да работят по специалностите си за парите, които в щатите изкарват за 2-3 дни като сервитьори и хаускипъри. Скъсват се от работа, но веднъж или два пъти в годината си позволяват да се поглезят. Наскоро някои от момичетата бяха на Бахамите, други в Маями.
Питала съм ги много пъти как живеят без любимите си хора от родината. Повечето бяха свикнали с тази липса и се криеха зад маската на привидно безразличие.
Някои от тях ми споделиха, че най-големите предателства в Америка са получавали от свои и че предпочитат да дружат с американци.5 Приятелите им у дома им завиждали на парите, но не си давали сметка как се мъчат за тях. Факт...
Откъснали сами корените си, те са избрали живот на емигранти. Въпреки всичко са създали свое балканско семейство, в което понякога злословят един за друг, но и се подкрепят. Никога не им повярвах, че се чувстват на мястото си на хиляди километри далеч от вкъщи.
Никола и Влатко бяха в Македония за няколко дни за една сватба. Когато Никола се върна, ми каза: "У дома в Делчево чувах как свирят щурците. Много странно, тук в Норт Конуей няма. Никога не съм чувал".
В малкото американско градче има щурци. Аз ги чувах. Но може би сърцето на Никола се беше заключило и чуваше само щурците на родна земя.
1 Човек, който отсервира масите. В Щатите това не е работа на сервитьорите.
2 Буквално от английски - домакиня, икономка. Определеното се използва за чистачи в хотели.
3 Програма за студенти, която помага уреждането на документите за заминаването и престоя в Америка. В повечето случаи осигурява работната оферта.
4 В Норт Конуей тези животни са като бездомните кучета у нас и ровят по кофите, но местните твърдяха, че не са толкова опасни.
5 Според мен 90% от американците не знаят какво е истинско приятелство и не може да се разчита на тях. Или поне на тези в Норт Конуей.
Браво и поздравления за хубавата и откровена статия! Бе то и у европата рано сутрин не се чуват славеи, та затова някои си прескачат вкяко лято до България, за да ги чуят. Няма как иначе - ние с македонците сме измислили и щурците, и славеите, и приятелството. Иначе, носталгията не е нищо друго, освен спомен мимолетен по чекиджийските години. "Ако съществуваше носталгия, нямаше да има Америка." /Ромен Гари/ Любопитен съм да ти прочета мнението след 10 години.
Браво на Милена! Много хубава статия. Лошото е, че както са ни подкарали, повечето ни очаква съдба на емигранти. Едва ли някой нормален човек ще остане да живее в това, в което се превръща България.
За съжаление много добре те разбирам.Бях покрай много хора,но винаги бях сам.Открих,че нямам желание и секунда повече да оставам на някакво странно място.Всичко ми беше като сън.В продължение на години.Някак си мозъка ми просто отказа да приеме реалността.Чувствах се добре,но някак си не на място.Отначало мислех,че като сменя локацията всичко ще се оправи.Мислех,че просто мястото не ми харесва.Да ама не.Чувствах се като в капан през цялото време.Алкохола и наркотиците само замазваха положението.Не ми ставаше по-добре.Парите никога не стигаха.Не знам защо.Бях решил да спестявам,а нищо не се получаваше.Мисля,че някак си нарочно ги харчех,за да си дам повод да се прибера.Все пак това беше единствения повод да съм на майната си.Имаше един момент в който не се бях чувал с близки и приятели над 11 месеца.Не исках да ги чувам.Не знам защо.Бях се затворил в някакъв идиотски свят.Бачкане и сън.После разбрах,че не искам да прекарам така живота си.Полузаспал и съсипан.Мдамз.И се прибрах в БГ.Сега се чувствам жив.Навън дори бях забравил какво е да напсуваш някой,ей така от сърце.Звучи тъпо,ама си е вярно.Не знам какво толкова не ми беше наред.Винаги съм бил покрай страшно готини хора,не се е случило да имам сериозни проблеми или тревоги.Просто там не бях себе си.Ебем ти чужбината,тук си ми е добре.Ебем ти колите,парите и глезотиите.Важното е,че като изляза от нас сутрин го правя с кеф. Ай,честит петък на всички!
... имаше еднА србска песна: ''Проклета йе Австралиа и злато що сияй...'' Не бях чел скоро нещо по истинско... коментарите /до сега/ също... АДМИРАЦИЍ!!!
The first thing I remember knowing, Was a lonesome whistle blowing, And a young un's dream of growing up to ride; On a freight train leaving town, Not knowing where I'm bound, No-one could change my mind but Mama tried. One and only rebel child, From a family, meek and mild...
Всеки разбира по различен начин носталгията и се справя с нея както може. Браво на откровената статия. Бил съм два пъти на бригада и честно казано, това са две от най-хубавите ми лета. В Myrtle Beach, SC гледах да комуникирам повече с местни, за да усетя наистина мястото и определено ми останаха приятелства за цял живот. Не съм много съгласен, че американците не знаят какво е приятелство. Да не всеки е така, но определено един от най-добрите ми приятели (на който съм и кум) е американец Животът е странно нещо.
Нещо старо в този дух,на което попаднах наскоро,може да е пускано и тук: Вашингтон, станция на метрото, студена януарска сутрин през 2007 г. Мъжът с цигулката изсвири 6 пиеси на Бах за около 45 минути. За това време около 2 хиляди души минаха през станцията, повечето от които на път за работа. След първите 3 минути мъж на средна възраст забеляза, че има музикант, който свири. Забави крачка и спря за няколко секунди, след това побърза, за да не закъснее. 4 минути по-късно: Музикантът получи първия си долар - жена хвърли монетата в шапката и продължи да върви, без да спира. 6 минути по-късно: Млад мъж се облегна на стената, за да послуша, после погледна часовника си и тръгна отново. 10 минути: 3-годишно момче спря, но майка му го дръпна забързано. Детето спря отново, за да погледне към цигуларя, но майката го бурна силно - то продължи да върви, постоянно обръщайки глава. Това се повтори с още няколко деца. Всеки от родителите, без изключение, принуждаваше децата да се движат бързо. 45 минути: Музикантът продължаваше да свири. Само шестима бяха спрели, за да послушат за кратко. Около 20 му бяха дали пари, но продължиха да вървят, без да забавят ход. Мъжът събра общо около 32 долара. 1 час: Той беше спрял да свири и се простираше тишина. Никой не забеляза. Никой не го аплодира, нямаше никакво признание за него. Никой не знаеше, но цигуларят беше Джошуа Бел, един от най-великите музиканти в света. Той изсвири една от най-сложните пиеси, писани някога, с цигулка, струваща 3.5 милиона долара. Два дни преди това Джошуа Бел свири в разпродадена зала със средна цена на билета $100. Това Джошуа Бел да свири инкогнито в метрото беше част от обществен експеримент за възприятията, вкуса и приоритетите на хората, организиран от Уошингтън Пост. Възникна въпросът: в ежедневна обстановка и неподходящ час успяваме ли да възприемем красотата? Спираме ли, за да я оценим? Разпознаваме ли таланта в неочаквана ситуация? Един от изводите след експеримента би могъл да бъде следният: Ако нямаме минутка да спрем, за да послушаме един от най-добрите музиканти в света, свирещ една от най-прекрасната музика, писана някога, с един от най-красивите инструменти, правени някога... Колко други неща пропускаме? Забавете ход. Движите се твърде бързо. http://i.imgur.com/ZhFvn.jpg http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/article/2007/04/04/AR2007040401721.html
Когато бързаш за работа в огромен град и трябва да стигнеш с точно определено превозно средство, със сигурност няма да имаш и минутка за цигуларя (пък бил той и гениален). Ако изпуснеш метрото, закъсняваш за работа, обяснявай после на шефа, че си слушал цигуларя в метрото. Хубав експеримент, но недомислен. П.С. На който не му понася чужбина, да не ходи или съответно - да се връща в БГ
Ампе,не е баш така батко.Или го можеш или не.Не намесвай разни душевни състояния щото в един хубав момент,ако ще нирвана да си постигнал и господ не може да ти помогне.От една страна си прав.Всичко е до нагласа.Но аз лично не можах да си навия на пръста,че ще се прибирам веднъж в годината(ако имам късмет),няма да знам какво става с приятелите,ще загубя връзки,контакти.Едно време бях ужасно близък с моите приятели.После си загубихме дирите.След като се прибрах вече си бяхме чужди.5 години по-късно,все още го няма това което беше едно време.А трябва да отбележа,че много държа на хората които са в живота ми. Не можах да приема факта,че трябва да скъсам със всичко,за едните пари.Освен това винаги съм искал българка за приятелка.Трудно ми е да поддържам отношения със жена от друга държава.Някси не ме кефи да не е от моя калъп. Някой може да каже,че съм мечтател,хвърча в облаците и съм неуспял.За мен пък успеха се изразява във факта,че се закрепих на родна земя въпреки всичко.И точно там се крие разковничето.Успях да постигна вътрешен баланс. А относно американците.Не е вярно,че не могат да се забавляват.Могат.Но не са разпуснати като нас.Не,че са повече от българите.Просто такъв им е нрава.Всеки етнос и култура си има свой начин на поведение.Те са малко по-стегнати,но всеки сам си носи кръста.Те си имат техния,ние нашия.На никой не му е лесно.
По принцип - Където човек се чувства добре, там е родината му, а някои хора носталгията ги връща в Родината за малко... колкото да се убедят, че не са заминали напразно... http://www.youtube.com/watch?v=6PDmZnG8KsM&feature=related
Статията е хубава.Не мисля да я съсипвам.Убий глупака с мълчание.Хубав ден.
Нормално е човек да го тегли към корените си и да смята, че на всяко друго място хората са някак особени, неискрени, не-топли.... Ама споко, те и американци като дойдат тук имат усещането, че са попаднали след простодушни аборигени. Нали не мислите, че всички искрено ни смятат за нация от абсолютни купонджии, където са "най-хубавите жени и най-хубавата природа на света"
Затова винаги съм твърдял на млади години, че Европа е друга бира! В САЩ се ходи със семейство и осигурена работа по специалността, над средното ниво, иначе се превръщаш в пътник на колела и спорни успехи!
Ванка,бъркаш се.В щатите ми трябват 15 минути да си намеря работа.В Европа минимум 15 дена.Само документите ми са две седмици.В Лондон само за осигурителен номер ми трябваха толкова.В щатите имаш ли виза отиваш и бачкаш.Пък и ако си намериш приятели с малко повече възможности...тогава е направо песен.
А,да и в Лондон един месец не можах си направя банкова карта заради ограниченията.Добре,че намерих едно българче.Страхотен пич. В Канада е още по-лесно.Направо ти уреждат квартира,курсове по езика,дават ти месечни докато си стъпиш на краката.Държави всякакви.Но Европа си е яко маймуни на един клон.