Суперкитко

Напоследък програмистите така добре се проветряват, че вместо за hash, heap, commit, roll back и разни други труднопреводими термини, можеш да ги чуеш да говорят за Тичак, Тумба и Дупевица. Не че имената звучат по-познато, но със сигурност не те държат вързан за стола, а те пращат да ходиш - нагоре.

Цветан, който работи в компанията за разработка на уеб сайтове Netage.bg, току-що е изкачил 1338-метровия връх Манастирище в Плана - последният от инициативатa на "Бюро Радецки" "Планинските първенци на България", в която са включени 34-те най-високи точки на българските планини.

"Мисля, че само двама-трима души са го направили, а шампион е баба Роси, която няма стигане", разказва Цветан и допълва, че по негови наблюдения много голяма част от този тип планинари са служители в IT бранша.

Към инициативата може да се присъедини всеки, тъй като не става въпрос за скално катерене, а за трекинг, за който не е нужна специална подготовка, а в повечето случаи само обувки за ходене в планината и - много ясно - желание.

Да минеш по неотъпкани пътеки, за да видиш хубавата част на България отвисоко е тръпка, която Цветан, кръстен в групичката си по интереси Суперкитко, от около три години документира в Google услугата за споделяне на снимки Picassa, правейки нещо като фоторепортаж от всяко изкачване.

"В началото нямах крайна цел да се кача на всичките върхове и дори не си водех статистика, но като теглих чертата в началото на тази година, се оказа, че ми остават само шест и реших да ги довърша", казва програмистът, който е дишал от върха всички сезони.

2925-метровият Мусала обаче съвсем не е пикът на спонтанното му хоби. Качвал е първенеца на Мароко - 4167-метровия Тубкал, а от 3798-метровия първенец на Австрия Гросглокнер с групата слизат малко преди да стигнат най-горе.

"Там за първи път изпитах страх - качвахме го през лятото, но близо до върха ни сполетя снежна буря. Скалите станаха толкова хлъзгави, че ме беше страх да стъпя. Все пак, добре, че имаше мъгла, за да не виждам бездната под себе си..."

Единственото му падане е от около 5 метра височина - докато си правел снимка на една от стените на крепостта "Кастра Мартис" в град Кула (до Видин) - отървавайки се с травма, която калените наричат "драскотина".

Няма фикс идея да изкачва шестхилядници, а просто да открива все повече нови места сред природата: "Вихрен е единственият връх, който съм качвал повече пъти, тъй като от четирите му страни маршрутите са различни, но когато си избирам екскурзия, гледам да не повтарям".

И колкото по-трудно, толкова по-добре: "За мен хижа, до която може да се стигне с кола, не е хижа. Има едно криворазбрано планинарство - вдигат се някакви хора с коли, пълнят си багажниците с храна и напитки и после се натъкваш на страшни следи на цивилизацията..."

Освен в социалната мрежа на изкачването, където винаги се среща с различни хора, долу Цветан създава приятелства покрай също толкова силни мании - като колекциониране на играчки от шоколадови яйца и играчки LEGO. Не поддържа форма с обичайния фитнес, а с народни танци: "Близо до вкъщи има такъв клуб и нещо ми трепваше, когато се прибирах всяка вечер и ги виждах как подскачат. Накрая просто отидох и сега ходя редовно два пъти в седмицата", разказва Цветан.

Когато не се катери, просто се качва на колелото и стига набързо от "Младост" до Южния парк, а за му е съвсем като в страната на чудесата, вкъщи винаги го чака един подскачащ клепоух заек на име Мишо - определено по-градският тип от двете чеда на природата.